"1000 страници България": ценен поглед към родните история, паметници и природни чудеса

ПОБИТИТЕ КАМЪНИ

Геоложки феномен, роден преди 50 милиона години, уникален Музей на мозайките от античния Марцианопол в Девня 

Около езерата край Варна има много забележителности, но безспорно най-голямата от тях е геоложкият феномен Побитите камъни. Те са познати още с турското име Дикилиташ и са уникални не само за България, но и за света. Образувани са през еоцена, преди 50 милиона години, когато Югоизточна Европа е била морско дъно. 

Профучаващите по магистралата за Варна не знаят, че пропускат възможността да се разходят сред пейзаж, сякаш взет от филм за отдавна отминали времена или за далечни космически светове. Някой ще съзре тук гора от вкаменени огромни дървета, друг – каменни колонади в полето, но ничие въображение няма да остане равно­душно. 

Побитите камъни били известни като сакрално място от най-дълбока древност. В района през 1948 г. са намерени селища още от старокаменната епоха. Лю­бопитно е, че един от първите, които научават за природ­ния феномен, е руският композитор Римски-Корсаков. За него му пише през 1829 г. кореспондентът на армията на генерал Дибич Задбалкански, Виктор Тепляков. 

През 1854 г. феноменът е изследван от английския геолог капитан Спрат, който рисува и първите му гравюри. Впоследствие още много чужденци и по­вечето големи наши геолози изказват доста противоречиви становища за об­разуването на Побитите камъни, като засега никое от тях не може да се приеме за окончателно. Хипотезите за генезиса им може да се обединят в две главни групи. Първата го обяснява с неорганичен произход между пластове скала, по­добно на образуването на сталактитите в пещерите. После най-горният пласт бил отнесен от ветрове и води и колоните останали оголени.

Втората теория ги свързва с процеси, близки до образуването на кора­лите. Най-крайните привърженици на органичния произход приемат, че ко­лоните са били дънери на огромни, вкаменени впоследствие дървета. Напо­следък се налага обяснението, че са се формирали около естествени газови извори, вследствие на „слепване" на отделните песъчинки. Такива феномени са познати на науката като „мехурчести рифове", каквито има в Балтийското крайбрежие на областта Категат в Дания. 

Побитите камъни са кухи каменни колони с дебелина до 9 м и височина до 10 м. Разположени са на обща площ от 253 хектара в 7 главни групи. През 1937 г. са обявени за защитена природна територия, а днес са предложени за включване в световния списък на геоложките феномени на ЮНЕСКО. 

Главната Дикилиташка група е най-импозантна и най-достъпна за туристите. Намира се на 18 км западно от Варна. Състои се от около 300 различни по големина колони. Страшимировската и Белославската гру­па, както и тези на Слънчево и Баново са разположени около едноимен­ните села и също заслужават внимание. 

Но почти първооткривателска тръпка ще изпитате в малко известната група Кариерата. Тя е на два километра по приличен път, който се отклоня­ва вляво на няколко метра от табелата за край на община Девня, по шосето Девня – Варна. Пред вас ще се разгърне един естествен учебник по геология в район на изоставена през 1970 г. кариера за добив на кварцов пясък. В скален масив с дължина 300–400 м се виждат едновременно четирите нива с обща ви­сочина около 25 м, в които са се образували някога колоните. Три-четири реда са разположени един над друг в ансамбъл. С монументалния си вид напомнят Пропилеите – внушителният вход към свещената скала на атинския Партенон, но имат естествен произход. Наоколо се издигат отделни колони, каквито не са известни другаде по света. Те поразително приличат на дървесни дънери със стърчащи клони. Други пък наподобяват вкаменени фонтани. 

Ние недоумяваме защо такава забележителност все още е терра инког­нита. Кариерата би могла да бъде сред основните дестинации в програмите на туроператорите.

Заслужава си да спрете и в Девня не защото беше „столица на голямата химия" във времето на „зрелия социализъм", а защото тук е бил главният град на провинция Долна Мизия, основан от римския император Траян – античният Марцианополис – един от най-големите римски градове по на­шите земи. 

За щастие, в този наранен от човешката интервенция с химически сред­ства район на някого е хрумнала идеята за забележителния за цяла Европа Музей на мозайките. Той е изграден над открита от археолозите сграда с красиви мозайки, строена на границата между III и IV в. и разрушена от готите, изглежда, 50 години по-късно. Освен мозайките на тази сграда тук са събрани и повечето от намерените в околните жилища, храмове, обществени сгради и гробници. 

Девня е възникнала с това име около прочутите Девненски извори и за първи път се споменава в доклад от 1640 г. на епископ Петър Богдан Бак­шев до Конгрегацията в Рим за разпространението на католическата вяра. Той пише, че градът имал 25 воденици. Дванадесет години след него от тях се впечатлил и пътешественикът Евлия Челеби, само че броят им вече е бил 40–50. В тях идвали да си мелят житото чак от Делиормана.

В едно писмо до Париж от 1898 г. братя Шкорпил пишат: По пътя от Варна за Провадия, близо до село Девно, в подножието на варовитите хълмове, наречени Кайраци, се намират седем големи извора... които фор­мират една значителна река – Девненската. Водата на тези извори, наре­чени Башгьоз, Халкали, Куртбей, Дипсиз, Ада, Делидушка и Хавуз, е винаги чиста и извира с един и същ обем...

Ако не сте забравили уроците по география, става дума за най-големите карстови извори в България, чийто дебит е средно 3670 л в секунда. Общо са около 30, обединени в 7 групи и разположени сред необикновено красива и спокойна природа. Най-мощен е Дипсиза, който образува езеро, а най-красив е Хавуз, или Вълшебният. 

Някогашният готски историк Йорданес ни е оставил любопитна ле­генда. Прислужница на императорската сестра Марциана веднъж поис­кала да гребне вода от изворите и изпуснала в дълбоката вода тежкия златен съд. Той потънал веднага, но след време изплувал. Да потъне, било съвсем нормално, но да изплува било истинско чудо. Когато Траян узнал за него, решил, че изворът крие божествена сила, и основал наблизо град, който нарекъл на сестра си – Марцианополис.