Аз съм от онези, с дневниците. Ако кажа бях (в минало време), няма да е точно, понеже винаги съм имала дневник – макар през последните години да ми се събират всичко на всичко няколко изписани страници.
Когато пиша в дневника си, пиша писма до сегашната себе си, до остарялата себе си и до Бога. Дневникът ми е нещо като изповедалня – изпълвам го с трудни самопризнания, молитви и гневни въпроси “защо така?”.
Всичките ми грехове са там, описани черно на бяло
Затова дневникът е още моето досие, той е Дело № 1, преливащо със свидетелски показания от мен срещу мен самата. Листя сега пожълтелите си, опърпани тефтери и сърцето ми се облива в кръв и смях. Тая купчина пожълтяла, омастилена история, това ли е животът ми? Разглеждам мумиите на минали любови и омрази като в музей. Дневникът е моят опит да консервирам емоцията, да снимам от упор мига. Моята лична, безотказна “машина на времето”, с която кръстосвам из преживяното.
Той, дневникът, е и моето пийпшоу
Събличам се, без да знам кой (ще) ме гледа от другата страна на затъмненото огледало. Предполага се, че съм сама, но кой знае. В края на краищата никога не можеш да бъдеш сигурен, че никой не е “набарал” тайно дневника ти. В края на краищата дори в дневника си една жена трябва да изглежда добре. Даже когато си въобразява, че е паднала...
