Внук пита баба си, заседнала от дълги часове пред телевизора: „Какво бе, бабо, му гледаш толкова на това порно?”. „Чакам, синко, да се оженят”, отвръща старицата.
Този виц е за мен парадоксалната, едновременно смешна и тъжна илюстрация на темата за „края на аферите”. Собствените ни афери може и да са свършили, може и никога да не са започвали, но - чрез другите - аферите винаги ще продължават. Ако и там не ги открием, непременно ще си ги измислим. Ще населим и пустинята с несъществуващи, но наши проекции. И точно така трябва – защото най-интересната афера е тази, която имаме със себе си, със самите нас. Тази афера не бива да има край.
В романа си „Краят на аферата” Греъм Грийн описва как една страстна жена дава обет пред Бога – залогът животът на любовника й – ако Господ го съхрани, тя ще се обрече на живот без любов, до края. Съдбата запазва живота на любимия при бомбардировка, но животът на любовницата (и на любовника) свършва. След края на аферата се опва черната дупка на безлюбовието, в сравнение с което – според Греъм – и смъртта е по-добра. А на финала съпругът на Сара (изиграна в едноименния филм от Джулиън Мур) кани някогашния си съперник да сподели заедно с него последните дни на умиращата му жена. Трудно ми е да се сетя за по-тъжен и по-просветляващ любовен триъгълник. Ако след края на аферата опрощението – уж към другия, а всъщност към теб самия - пристига, значи все пак смислено си живял.
* the end of the affair - краят на аферата - англ.ез.
