Интересът към музеите, създадени в края на 18 век, никога не е умирал и няма да умре, категорична е Яра Бубнова. От миналата година тази на вид крехка дама е поела отговорността за Националната галерия, която обединява колекциите в бившия царски дворец, експозициите в „Квадрат 500“, в Музея за социалистическо изкуство и в Музея за съвременно изкуство, Криптата на „Св. Александър Невски“, както и още няколко къщи-музеи, от които активно функционира апартаментът-ателие на Вера Недкова, а преди дни вече е отворена и Къщата-музей Иван Лазаров, която от години не е функционирала. Любовта й с художника Кирил Прашков я довежда в България още през 80-те. Освен изключителен професионалист, Яра Бубнова е и любопитна жена, която разказва за авантюристичния си дух, специалното си отношение към модата и бижутата, кулинарните си умения и пътешествия. Благодарение на нея и на още специалисти в изобразителното изкуство предстои LadyZone.bg да надникне в историята на жените художнички у нас чрез поредица за живота и творчеството им.
Г-жо Бубнова, какво наклони везните да се занимавате с изкуство?
Семейната ми среда, разбира се, частично изкуствоведска, прекрасното списание, където дълго работи майка ми – „Декоративное искусство СССР“, считано и днес за най-напредничавото в областта за времето си. Един от първите ми спомени, както при много московски деца, е представлението „Синята птица” в Московския художествен театър. Водеха ме и в музеи, разбира се. Майка и сега се смее, че първият музей, който съм харесвала тогава, е военният. Вероятно ми се е виждал като огромен детски магазин, препълнен с предмети. До ден-днешен, когато съм в музей, се вглеждам в предметността, как е направено дадено произведение, как е поставено, как осветено, в какви взаимоотношения е с останалите обекти. Любим музей ми беше този на всеизвестния живописец Виктор Васнецов, правил две от централните икони в храм-паметника „Св. Александър Невски”. Той е религиозен, странен, но много приказен за детското съзнание автор. И от там нататък се „подхлъзнах” по пътя към изкуството (смее се, б.а.). С дядо ходех на театър, а с майка ми – в музеите. В онези времена детските ни книжки бяха с много добри илюстрации, а учебниците ни - пълни с произведения на изкуството. Така че натрупване е имало. След това отидох да уча в Московския държавен университет и получих едно класическо образование, за което съм благодарна, макар на времето да го приемахме за демоде и скучно. Изучавахме много предмети – иконография, историография, атрибуция на художествени произведения. Ако човек живее със своето съвремие и смята, че изкуството е важно за него, съвременното ще му изглежда още по-важно. Защото това са хора и творби, които са редом с теб, остават след теб и носят нещо от теб – от разбирането ти, недоволството ти, чувствата ти, усещането за общност. На по-професионално и съзнателно ниво ще кажа, че обичам изкуството и художниците, способни да формулират и изразят вълнуващия ги проблем на адекватен език. Харесвам също онези творци, които носят чувство за хумор, достатъчно са интелигентни. Чрез изкуството шансовете за бъдеще са малко по-големи.
И след Москва идвате в България...
Работих в Москва след следването си за кратко, запознах се с бъдещия си мъж, който е българин (художникът Кирил Прашков, б.а.). Той беше и остава изключителен. В средата на 1980 дойдох в България и тук преживях дисбаланс в много отношения. Но съм доволна – не са много хората с опит на емигриране от голямо населено място в по-малко, в повечето случаи е обратното – всички искат да живеят там, където се предполагат повече възможности и по-голяма динамика. Продължавам да обичам мегаполиси, но се научих да ценя малкото място, да видя самостоятелност в него, усилието в изграждане на традиция и отношения с глобалния културен контекст чрез своите корени. Това може да не се харесва на някого, може би ни се иска всички да сме като в американското изкуство през ХХ век, но забравяме, че „в една и съща река два пъти не се влиза“.
Каква е вашата естетика за изкуството?
Харесвам много и различни художници – Шарден, защото в него има милион фактури, Рубенс, защото е вид всемогъщ живописец, Лиотар, защото е фин майстор на пастела и повърхностите на тъканите, Тулуз-Лотрек заради ракурсите, Фантонгерло заради изчистените и весели композиции... Интересно ми е всяко изкуство, което прави революция със своя изказ и художествени средства. И като човек, чийто живот е преминал повече през ХХ век, ми е много близко и важно изкуството по това време. За мен съвременно изкуство е изкуството за конфликтната личност днес, което пита, задава въпроси – какво ни мъчи, „къде ни стяга чепикът?”, както казва един приятел. Съвременното общество сякаш заживя във всеобщо недоволство – проблеми с глобализацията, със света на финансите, тоталното неравенство, екологичните кошмари. Вероятно заради професията си ми се струва, че само чрез изкуството хората могат, или поне получават възможност, да се свържат и асоциират, да се питат помежду си и да питат заедно, за да променят нещо – това несъгласие. Така че, съвременно изкуство е равно на променящо изкуство.
Каква е разликата във възприятията на хората преди и сега?
Във всички исторически периоди има сблъскване с този проблем – възприемането на изкуството преди и след. Отричането на „Герника” на Пикасо при появата й, например, е било на естетическо, визуално ниво, не само на политическо от властите. Не се е знаело как се гледа подобно платно, как да се „чете“. Няма исторически период, както казах, в който художниците да не са го преживявали. Импресионистите са били обвинявани от съвременниците си, че не умеят да изградят форма и да пресъздадат човешка фигура, нарушават законите на пространството с малките си шаренийки, а не извеждат категорично формата, както го е налагало академичното изкуство. Днес положението не е, а и няма как да е, по-различно. Доказано е, че за художника да спре да търси означава провал, загуба на самоуважение, връщане по стъпалата обратно. Връщането не е само за него, а и за отхвърлилия го зрител. Нашето общество страда от липса на уважение към изкуството, което трябва да е преди харесването. Харесването на една творба е на следващо ниво – преди това е уважението към акта на творчество и към публичното, така да се каже, „разголване“ на художника. Професията му е трудна, защото без публичността произведението фактически не съществува, а показът е риск.
Една от задачите на Националната галерия, която се занимава с историята на националното и световното изкуство – по-пълно едното, по-фрагментарно другото, е да си задаваме въпросите – какви бяхме, какви станахме, какви са били тези преди нас, какво да очакваме... Често възприемаме изкуството от миналото като представяне на тогавашната реалност, а това далеч не е верен извод. Историята на пейзажа, например, е тясно свързана с историята на създаването на националните държави в Европа – всяка със свой „собствен“, национален пейзаж. Или при портрета – „така са изглеждали“, да речем, Дора Габе или Мерилин Монро, или Иван Мърквичка... Но в картините пред нас те изглеждат каквито са били в очите на онези, които са ги изобразили. Със сигурност други са ги виждали по различен начин. НОще по-сложно е с концептуалното изкуство, защото там въпросът не е само какво виждаш, а и какво и как мислиш. Изисква се интелектуалното виждане – както от художника, така и от зрителя. Затова хора си позволяват да твърдят, че никой не разбира съвременното изкуство. Но ние, които професионално се занимаваме с него, знаем, че не всяко изкуство е било разбирано във времето си.
Старая се да подпомогна промяната на оптиката и в Националната галерия, да мотивирам колегите да кандидатстват пред министерството ни с проекти. Тази година по програмите на Министерството на културата Националната галерия спечели 4 проекта. Зарадвах се, че толкова колеги са откликнали с редица добре формулирани идеи.
Вглеждате се в творците, а вървейки по улиците, вглеждате ли се в хората – как изглеждат, как са облечени...?
Вглеждам се повече в архитектурата, зяпам витрините, хората по-малко... Мисля, че това не е деликатно. Но, надявам се, че имам добро око на „визуалист“ – отново израз на приятел, и забелязвам кой как е облечен, може би не точно на улицата, а в някои различни пространства. Вълнувам се и съм впечатлена от стила на някои хора, при други от вкуса... Това е много забавно, тъй като не винаги и всички хора на изкуството сме стилни и облечени с вкус. Може би затова през 80-те години в Ню Йорк, където икономическото положението на участниците в художествените процеси е изключително неравно, се появи модата на черното – цвят, който прикрива много от дефицитите и на социалното положение, и на тялото, така че става удобен. Художниците са били много влиятелни преди 30-40 години, били са инфлуенсъри. За тях са започнали да работят и дизайнерите – модна къща „Прада” създава стил, наричан дори „кураторската Прада”. Едва ли не беше задължително да сме облечени така, след като се занимаваме с изкуство. Дизайнери като Уатанабе, минималистът Мартин Марджела, наричан невидимият дизайнер, представят по-концептуална мода, като ограниченията при нея са и в цветността. Макар да притежава сдържаност, това не е офисен стил, по-освободена е. И кураторите през 80-те и 90-те, когато се е смятало, че са елитарен авангард, са имали разработен дрескод. До днес екотът от тези тенденции продължава, макар стриктността да понамаля, така че и на кураторска конференция може да се появят хора, облечени пъстро. Но някога това беше „стилистически“ невъзможно.
Доколко се съобразявате с изискванията на събитието и тенденциите в модата?
„Кежуал-софистикейтид“ е това, което би ми се искало да е стилът ми. Черно и бяло харесвам напоследък, вероятно поради възрастта. Помня, че баба ми казваше, че около 50-те жената трябва да има нещо бяло по себе си. Рядко нося цветно в ярки нюанси. Нещо на цветя не мога да облека – имам чувството, че ставам обемна и видима. Много трудно виждам цветни дрехи в магазините, макар последните 15 години да започна подреждането им по цветове. Преди все някакви зелени ми се набиваха пред погледа, макар да бяха симпатични и цените им приемливи, но не си представях да съм облечена така и да ходя по улиците. Черното все пак е по-прибрано и създава тази илюзия за невидимост, но и за стилност.
Каква сте в ежедневието си като жена?
Усещам своята женственост по неприятен начин в момента, като дефект и характеристика на слабост – в ситуацията, в която се намирам като директор на Националната галерия. Както и се шегувам, че никога досега не съм знаела, че съм рускиня, но ми го обясняват натрапчиво и го превръщат в стигма. От смесен произход съм и никога не бих казала, че съм с руска националност.
Когато станах директор на Националната галерия ясно осъзнах, че съм жена и съм уязвима заради това. По-чувствителен ставаш на онова нездраво покровителство от страна на мъжете. Странно е, че мога да отида в някаква комисия в министерството, където има много мъже и малко жени, и познати мъже да ме посрещнат с думите „Добре си се докарала!“ Никак не звучи жена да каже това на мъж, особено в работна среда. Тази традиционна, битова неравнопоставеност винаги се е усещала, но днес изведнъж стана по-осезаема. Както и да се различават, критиката относно какви са изкуствоведите и изкуствоведките, директорите и директорките, стана „ударна“. В други географии на света това е невъзможно. Изобщо, поведенческите нагласи на обществото трудно се променят. В някои обстоятелства бих искала да не съм жена, за да съм освободена от определени конотации, а не защото ме е страх. Такова усещане е нещо внедрено, макар младите да са вече по-различни. Но за нас все още важи, може би за да е по-лесно на някои хора.
Иначе обичам приятелите, стилните купони с разговори, на които да се запознавам с различни хора. Предпочитам в основата на такива срещи да има събитие или човек, или тема, а не просто купон заради купона. Обичам комфорта, не съм разглезена към храната, макар да се радвам, когато е добра. Готвя, правя странни експерименти понякога – досега гостите не са се оплаквали. Интересно ми е да готвя за много хора. Много съм любопитна и съм готова да пробвам всичко, дори в областта на храната – скакалци, буболечки и какво ли не съм хапвала в Сингапур, в Китай. Обичам морска храна, макар да не се справям винаги добре, когато я приготвям. При октоподите, например, има какво да се желае от мен... Обичам бижута и всякакви други украшения. Относно почивките признавам, че рано се уплаших от развитието на българското Черноморие и се отказах от него. Обичам планината, там пейзажът е разнообразен, динамичен, с контрасти. Миналата година пътувах през Сибир с влак и се уверих, че руският пейзаж от картините наистина съществува.
Авантюристка ли сте?
О, да – абсолютно! Обичам да пробвам – да опитам, да стъпя, да отворя вратата или да прекося... Докато хората още обмислят дали да направят нещо, аз вече съм готова. Не съм много страхлива – не че от нищо не се страхувам, но относително бързо взимам решения, готова съм да отговарям за тях. Колебливостта не ми е много присъща. Не смятам, че това е добро или лошо – понякога е хубаво да се посъветваш с някого, ако ме подсетят, но признавам, че не би ми било първата реакция. Както се казва „по-добре да направиш и да съжаляваш, отколкото да не направиш и пак да съжаляваш”. Е, балансирам това с възрастта, но продължавам да съм за това да пробвам. И наистина, не обичам пропуснатите шансове, което може би има и отношение към позицията ми в момента. Старая се да общувам непревзето, да инициирам разговор. Направих това в Лондон, например, с Филип Джонсън, един от великите постмодерни архитекти и беше безумно интересно. Не сме станали приятели, но за 15 минути спечелих много от прякото си познанство с толкова изтъкнат човек. Затова е по-добре да опиташ, отколкото да се откажеш.
