В съня си бях в моята лодка на любимото езеро, в поредното търсене на онези митични щуки, които местните описваха като „направо крокодили, бе чуек”, и които вече петнадесет години все ми се изплъзваха. Утринната мараня се стелеше над водата, а изгряващото слънце запалваше хоризонта с оранжев пламък, превръщайки пейзажа в подходящ декор за клип на Пърпъл - „Smoke on the water, fire in the sky”. Удобно сгушен в яката на рибарското си яке, държах заметната въдица и се взирах във водата на мястото, в което влакното ми се скриваше в тъмните дълбини там, където надявах се плува достойният ми, зъбат противник.

Изведнъж пръчката подскочи в ръцете ми, върха се огъна и нещо мощно започна да тегли линията надолу. Засякох, изправих се и нещото дръпна с такава сила, че залитнах. Хванах въдицата с две ръце, и бавно започнах да навивам макарата. Кръвта ми бушуваше, но ръцете добре знаеха утвърдения от опита ритъм - теглиш нагоре, навиваш, отпускаш върха до водата, теглиш... Постепенно противникът ми започна да се уморява, усещах как напъните му стават все по-плавни, движенията - все по-укротени.

Предчувствието за триумф изпълни цялото ми тяло, и от гърдите ми се изтръгна победоносен, неравен смях. Вече очаквах да видя плоската муцуна и петнистото, еднометрово тяло на трофея си, в мозъка ми се прескачаха образите на мои приятели, които завистливо щяха да ме тупат по гърба и да цъкат с език... В този миг водата до лодката се раздвижи, нещо тъмно и безформено лениво разряза повърхността и една ръка, цялата обвита във водорасли, непохватно се прехвърли през борда. Изкривени, безноктести пръсти с цвят на стара глина задраскаха по дъното към краката ми. Отстъпих панически една крачка, изпуснах въдицата и в този миг втора ръка, досущ като първата се прехвърли през борда, и още един чифт безноктести пръсти затърсиха целта си... Оставаше главата...

- Тати, тати, чудовище! - гласът на сина ми от съседната стая ме разбуди и издърпа съзнанието ми обратно в реалността. Със замаяна глава и несигурни крачки отидох до леглото му и светнах нощната лампа. Детето се беше изправило в легълцето и щом ме видя, протегна към мен ръце. Гушнах го и го вдигнах.

- Какво чудовище, тате, спокойно аз съм тук. - опитах се да го успокоя, докато то криеше насълзеното си лице в гърдите ми.

- Ами, гонеше ни с бати в гората. - с приглушено, плачливо гласче отговори четиригодишният ми син.

Отдъхнах си и се опитах да подредя сънената си глава, в която се гонеха хаотични мисли за Чоки, паранормални детски способности, и безноктести пръсти. Детето нямаше батко.

- Спокойно, спокойно, сънувал си, тате, сега всичко е наред. Ето, ще оставя нощната лампа да свети, сега ще си легнеш и повече никакви чудовища няма да те плашат. Искаш ли вода?

- Да! - отговори ми детето, отпусна малко прегръдката и отдръпна лицето си.

Подадох му шишето с вода, то пийна две глътки и вече с поуспокоен глас ме попита.

- Ами, ако пак дойде?

В този миг от паметта ми изплува спомена за едно момче, горе-долу на същата възраст, на която сега беше моят син. Баща му често пътуваше по работа, и много нощи то спеше не с любима играчка - както повечето си връстници - а със снимка.

- Тате, аз съм силен и голям, нали? - попитах сина си. Детето кимна утвърдително, аз избърсах насълзените му очи и продължих.

- Аз съм само твоя татко и мога да набия всяко чудовище. Искаш ли да ти дам една моя снимка и ако пак срещнеш чудовище - само му я покажи, и то веднага ще избяга от страх, защото знае, че мога много силно да го тупна по главата и него много да го заболи.

-Да, да! - радостно отговори хлапето и отново притисна лицето си до моето.

Изправих се, взех от шкафа над леглото албума със семейни снимки и избрах онази, на която ни изписваха от болницата след раждането му, а аз го носех. Наистина изглеждах голям и силен на фона на крехкото му телце, появило се на бял свят преди дни.

Поставих детето в леглото, завих го и го целунах. То взе снимката и я пъхна под одеялото. Нищо, - казах си - от тези снимки имаме достатъчно.

- Лека нощ, пиленце!- прошепнах над ухото му.

-Лека нощ, тати!- прошепна ми отговора.

Излязох от детската стая и тихо притворих вратата. Изпънах завивките на моето легло, и си легнах. В главата ми се върна същият детски спомен - как лежа, стиснал черно-бялата фотография на баща ми. Дори си спомних коя точно. На нея той беше изправен, подпрян на някакъв багер, с работни дрехи - млад, усмихнат, уверен, излъчващ сигурност и устременост. Навярно беше от годините, в които е строил Кремиковци...

Знаех къде е тази снимка. Изправих се, станах от леглото за втори път, отидох до другата стая и отворих шкафа, в който поставяхме нещата, на които друго, по-подходящо място вкъщи не можехме да намерим. Извадих стария албум, разгърнах страниците и я намерих. Внимателно разтворих джобчето от оризова хартия, и я приближих към очите си. Да, точно тази снимка си спомнях - и сега за първи път забелязах, че на нея баща ми е с мустаци.

Подредих внимателно всичко на мястото му, и отново се върнах в леглото. Сънят не чака дълго и пристъпи в съзнанието ми с лекотата на водно конче, стъпващо по езерна повърхност. В детската стая беше тихо. Непосредствено преди да заспя, през съзнанието ми прелетя мисъл, която ме накара да се усмихна: „Трябваше да взема тази снимка, и да я покажа на пръстите от стара глина”.

Автор: Ростислав Райчев
Обикновен баща

Материалът е предоставен от www.mamatatkoiaz.bg.