Ето така изглeждаше читалище "Възраждане" (преди това – Профсъюзен дом на културата "Георги Димитров", в който се помещаваше и едноименното кино, а още преди това – Театър "Ренесанс") по времето, когато се запознавах и навлизах в обсебващите дебри на класическата музика. Читалище "Възраждане" – на няколко крачки от къщата на баба.
Тук се учех да свиря на пиано, на китара, а за известно време – и на състезателни танци. Може и да не е с днешната ярка, лъскава и помпозно отрупана с реклами фасада, но вътре пулсираше... Живот, ставаше нещо истинско, нещо красиво и необятно, извършваха се трансформации, посяваха се мечти.
Цветът на сградата беше по-мек и приятен, а вътре кипеше дух на творчество и съзидателност. На всеки, който пристъпеше прага, очите му засияваха, а духът му се изпълваше с вдъхновение и възторг. Що се отнася до малката китна градинка до сградата – вече безвъзвратно асимилирана – от нея останаха само най-мили детски спомени.
В това читалище се запознах със страхотни хора – сега изявени пианисти и артисти, с които и до ден днешен сме в най-прекрасни приятелски отношения.
Днес на това място витае друг дух. Той мен не ме интересува..., но ме боли, че с такъв лек замах у нас читалищата си отиват едно по едно, а тези, които, някак си, успяват да оцелеят... гледаш ги и ти става тягостно от вида им - смущаващ, тъжен, окаян, съсипан...
Жал ми е най-много за поколението, което и представа си няма какво е изгубило... днес, когато тези духовни огнища вече ги няма...
