Да се докоснеш до величието на живота
и да изпиташ, едновременно с това, мощната и непреходна сила на любовта – може би това е онова най-красиво и незаменимо чувство на възторг и опиянение, граничещо с така търсеното от всеки един от нас същинско щастие. Като една жена, поела съвсем наскоро ролята на майка, аз се убедих тъкмо в това.
Но кое щастие имам предвид – нека да се поясня.
Щастието, което лично аз изпитах от първата среща с моята мъничка дългоочаквана рожба. Чувство, което не една майка е познала; чувство, което трудно би могло да се опише с обикновени думи, особено в няколко реда.
Часовете, които прекарах в реанимацията след раждането, минаваха твърде протяжно и бавно. Всевъзможни мисли и въпроси се боричкаха в замаяната ми глава в онзи тягостен момент след операцията. Нямах търпение да видя своето бебе, да разбера всичко ли е минало наред и къде се намира сега то. След като треската от отпускащата ме вече упойка постепенно премина, започнах да усещам
болката – остра, режеща, пулсираща
За щастие сестрата, която следеше състоянието ми – симпатична и постоянно усмихната дама на средна възраст, се оказа с невероятно забавен и добродушен характер. От време на време тя хвърляше в пространството по някой остроумен или просто смешен лаф, с което вливаше в напрегнатата обстановка доза хумор и успокоение.
Така след дълги часове на очакване и възстановяване, в момент на дълбокомислени размишления за малкото ново човече, очакващо ме някъде из етажите на клиниката, изведнъж в реанимационната нахлу едра и широко засмяна жена, бутаща пред себе си стол на колелца. Оказа се, че това е санитарката, която идваше, за да ме съпроводи до стаята ми. Тя бързо ми събра багажа и със сръчни внимателни движения ми помогна да седна в подвижния стол. По пътя не спря да разказва със забавен тон своите преживелици от настоящия ден. Така, неусетно и бързо, изненадващо за мен,
аз се озовах пред стаята с бебетата
– т.нар. детска манипулационна. Тук именно изпитах първото вълнение, предизвикано от думите, които санитарката ми прошепна. Думи, сякаш изречени от устата на древна магьосница, излязла от стара вълшебна приказка: "Ето тук е... твоето бебе.“ Изречените думи постигнаха своя ефект –
настръхнах развълнувана от предстоящата среща,
преглътнах, а сърцето ми блъскаше в гърдите ми както никога до сега. Щом влязохме в стаята, пред мен се разкриха две редички наредени една до друга колички с бебета в тях. След като ме попита за номера, закачен на китката на лявата ми ръка, санитарката спря пред едно от бебетата:
"Ето това е твоето бебе.“
Неописуемо и велико е усещането, когато за първи път една майка се изправя лице в лице със своята, току-що дошла на белия свят, първа рожба. Крехкостта и невинността на мъничкото нежно създание, гледащо те насреща с лъчезарните си мили очички, успяват да влеят в душата ти струя съживителен сок, вълнение и възторг. Усещането за могъщата сила на съзиданието се слива с онзи най-вълнуващ момент, в който
една мечта се превръща в реалност
Реалност – нова и непозната; реалност – красива и незабравима. Максим Горки пише в пиесата си "Деца на слънцето“ : "Красивото е рядкост, но когато то е истински красиво, ни стопля душата като изведнъж засияло слънце в мрачен ден.“ Така в онзи момент на съприкосновение се почуствах и аз. В мига, в който за първи път съзрях облика на моята рожба, сякаш лъчите на едно вълшебно сияние обляха с нежна топлина душата ми. Защото това бе красотата на едно велико и необятно чувство – майчината обич.
“Като изведнъж засияло слънце“
пред мен блесна с цялата си неописуема чистота и одухотвореност най-милото и невинно личице на земята. Един миг, събрал и болка и радост, и трепет и вълнение, и вяра и вдъхновение, и усмивка и сълза в една незабравима първа среща.
