Каракас-Маргарита-Канайма-София
Указателната табела на влизане във Венецуела би трябвало да гласи: “Добре дошли в бензиновия рай!”. Прилича на рай наистина: безкрайни карибски плажове, щедро целогодишно слънце, палми и корали, злато и перли, красиви едрогърди креолки, мускулести атлети бейзболисти, пламенни латиноритми и, най-важното – за няма и долар зареждате с бензин не един, а цели два резервоара. Е, не ви ли се прииска веднага да запрашите натам?
Не е лошо да прочетете и дребния шрифт към рекламата обаче: тук опасности дебнат отвсякъде, затова раят се охранява строго под дулата на калашници. Сигурните места - плажове, хотелски и търговски комплекси, елитни квартали - са оградени като концлагери заради повсеместната престъпност и се пазят от жандармерия. Жилищните блокове и къщите приличат на гигантски кафези за птици, обримчени с решетки отвсякъде. Местните производители на ковано желязо със сигурност въртят проспериращ бизнес, но Венецуела, уви, не е раят на средната класа, нито пък на богаташите.
Венецуела на Уго Чавес е всъщност бедна южноамериканска страна, стъпила върху невероятни природни богатства. Качеството на живот на местния човек все повече се влошава – заради популизма на вожда, лошия мениджмънт на държавата и предприятията, заради постоянната угроза от национализация на печеливши частни бизнеси (така се е случило вече с рафинериите, златните мини, част от банките, хотелите, медиите, водните електроцентрали). Както ми каза един тукашен:
“80% от венецуелците са бедни, останалите 20% избягаха”
Не е никак лесно обаче да заживеят другаде, защото има строги ограничения колко пари в брой и по кредитни/дебитни карти може да изнесе местният гражданин през границата. Проблематичен е въпросът и с банковите сметки, които той може да използва от чужбина – затова се търсят и намират всякакви вратички и нелегални начини за заобикаляне на забраните. Закован е и официалният курс на местния боливар спрямо долара, но почти навсякъде може да се смени на черно за два или три пъти пъти повече пари.
Ако сте дошли като турист, местните гидове и домакини ще ви проглушат ушите да не излизате сами никъде и: никога, ама никога, да не се шляете по тъмно дори и в група. Накрая нивата на стрес и параноя ще ви дойдат сигурно в повече, но е хубаво да знаете, че го правят за ваше добро. Има зони в големите градове (особено в Каракас) и на остров Маргарита, където всичко изглежда измамно спокойно, ала е неподправено опасно, а туристите са ходещи мишени.
Почти всеки тук носи оръжие.
Стреля се с причина и без причина – по време на обири, битови свади, сблъсъци между криминални банди, запои. На Маргарита убиват всеки ден поне двама души, два пъти повече дневно са убитите през уикенда, когато красивият карибски остров се пълни с курортисти от вътрешността – сводката я няма във вестниците, дава ни я загрижен таксиметров шофьор перуанец. Това, което се казва официално, е, че от 1998 г. насам убийствата са се увеличили със 125%. В гетата край плажа съжителстват мирни рибари и семействата им наред с наркобосове и гангстери – досами луксозните комплекси all inclusive. Затова властите просто турят катинара на хотела през нощта и не дават на никого да излиза пеш – всички забавления са в рамките на просторната охраняема вътрешна зона с ресторанти, барове, магазини и басейни. Ако искате да търсите разнообразие навън, организацията е сложна: пускат ви само с проверени от хотела таксита до проверени от туроператор заведения и клубове, където ви чакат, придружават, изпращат по същия проверен път обратно (обикновено със същото такси, с което сте пристигнали).
Венецуела е като кентавър – екзотична, кипяща от живот,
противоречива смес от Анди и Кариби,
планински водопади и плажове, петро-барони и левичари, рибари и тунинговани миски, индианци и тартори с ланци... Международната й репутация се състои от няколко неща: нефтът (огромни залежи, пета по износ в света); агресивният политически стил на президента Уго Чавес; най-високият водопад на планетата - Анхел (в делтата на река Ориноко край Канайма); най-големият износ на бейзболни таланти – главно в посока САЩ; най-много спечелени титли за Венецуела в конкурси за красота и (явно едното върви в комплект с другото) изключително развита и евтина пластична хирургия. Почти всяка жена тук е със силикон – интересно е, че венецуелките първо уголемяват задниците си и едва после бюстовете си. Пищните отвсякъде форми са повече от модерни - те са направо обсесия. И понеже козметичната хирургия е много оборотна, хирурзите са опитни, а цените - повече от прилични. Това пък стимулира медицинския туризъм – клиентки за рязане, подпълване и разкрасяване пристигат тук чак от България.
Другата местна забележителност е ромът - пие се чист и в коктейли (“Коко Локо” с кокосово мляко, “Кайпириня” с лайм, “Куба либре” с кока-кола). Тук се пие много като цяло - не само местен ром и лека бира, но и вносно уиски. Кой знае защо, на почит най-вече е черното “Джони Уокър”, особено в офшорните зони на карибските острови, където е по-евтино. Също така много се яде – най-вече месо, риба, сладки картофи и мазни, тестени изделия. Най-популярният специалитет са традиционните царевични питки, които се режат по средата и пълнят с каквото ви душа иска: настърган кашкавал, сирене, кайма, нарязан колбас, сладко... Плодовете са типичните са тропика и екватора, но някак не особено вкусни – заради силната влага не успяват да узреят добре и бързо се развалят.
Остров Маргарита е прочута и с перлите си – едри и ситни, бели, розови, черни, с цвят капучино, слонова кост, графит... Най-вече редките черни перли са патент на тукашните морета. Могат да бъдат намерени на добри цени дори на плажа и са много подходящи за подарък. Но истинските перли са хората – топли, загрижени, усмихнати, открити – само такива срещнах по пътя си. Как се връзва това с цялата криминална статистика и всичките тия зловещи предупреждения, произнасяни и от самите тях, така и не ми стана ясно. Противоречие, което съдържа в себе си противоречие...
Венецуела се гордее още с най-дългата крайбрежна ивица на Карибите, с прекрасни офшорни острови сред тюркоазено море, с мочурливи, набраздени с канали земи, пълни с каймани, пирани, анаконди, капибари, пеликани, фламинго, тукани и друга рядка фауна. В континенталната й част се издигат острите върхове на Андите и високите, плоски плата-планини тепуи (“стълбове”), стърчащи отвесно насред необятната равна савана. От едно от тях – Ауянтепуи - се спуска
величественият водопад Анхел (979 м),
кръстен така на името на откривателя си – авиаторът Джеймс Ейнджъл, който го направил световно известен през 1933 г. Разбира се, индианците “пемон” знаят за съществуването на Керепакупай Меру (“водопадът на най-дълбокото място”) от незапомнени времена. Затова и името Анхел не е любимо на вожда Чавес – той дори опита да го прекръсти, налагайки за официална употреба старото индианско название, но без успех. Височината на Анхел е толкова голяма, че водата се разпада до прах на 300 метра от земята, образувайки мъгла и разноцветни отражения. В дъждовния период от юни до декември водопадът, който дължи силата си единствено на екваториалните валежи, е най-живописен в своята пелена от мъгли и изпарения. Тогава обаче е и най- трудно да бъде зърнат. А и малките самолетчета “Чесна”, които прелитат над ръба му, са доста несигурни в нестабилно време. Анхел, макар и изолиран дълбоко в джунглата, може да се види не само от въздуха, но и след 24-часов преход с лодка по притока на Ориноко - Чурун.
В Националния парк Канайма изведнъж те изоставя онова чувство за постоянно надвиснала опасност, което пулсира в слепоочията ти насред градската джунгла. Тук опасни са само комарите, които жилят безпощадно дори денем, ако си забравил да се намажеш с репелент. Вече сме дълбоко във вътрешността на континента (долетяхме от Маргарита на борда на подвижна сауна, маскирана като самолетче) и сме хипнотизирани от усещането за покой и кротост, което излъчват домакините ни индианци. Нашият водач Куан гребе с кану към следващото приключение – ще минем под струите на един от по-късите, но не по-малко могъщи и гръмогласни водопади на Чурун – Ача. Скрити в козирката му, ще видим света през призмата на неговата кристална завеса...
Малко по-късно
цялата вода на света се стоварва върху главата ми
и раменете. Добре, че макар и по бански, съм обута в маратонки - камъните по пътя на водопада са по-хлъзгави от ледена пързалка. Усещане, по-мокро от това, не помня да съм имала: водата, която се излива върху мен – тежка, властна, категорична - ме затиска и помита като сламка. Не виждам нищо от косата в очите си, хванала съм се здраво за услужливите и силни ръце на индианците, които ми помагат да се задържа на крака и да продължа към спасителната сушина в нишата зад водната стена. Емоцията, която следва, е много трудно да бъде описана – възторжена съм до екстаз, едновременно осмеляла и отмаляла от толкоз много мощ и красота, мокра до кости като новородена, едва чуваща мислите си в грохота наоколо ми. Оцеляла! Така е изглеждал вероятно Потопът откъм лодката на Ной.
По-късно, в самолета обратно за остров Маргарита, си мисля колко ли големи “специалисти” трябва да управляват тази прекрасна държава, която Господ е дарил с всички ресурси: нефт, газ, злато, могъщи реки и водопади в обилие, гори и джунгли – та да има в нея днес режим и на тока, и на водата?! Да, не се шегувам. През последните години венецуелците страдат от прогресираща водна и електрическа криза. От 2004 г. цените на тока са замразени и оттогава консумацията на електричество е нараснала с 25%. Чавес стига дотам да забрани временно вноса на ел. уреди за лична употреба на домакинствата, но това не оправя нещата. Стига се до режим на тока, подобен на оня, който имахме в България през 80-те години на миналия век - с контролирани часове на тъмно и светло. Язовирът Гули, който снабдява 2/3 от Венецуела с енергия и вода, е само на 46% пълен, а 2 месеца по-рано е бил на 60% празен, тоест на ръба на пълен колапс. Водният режим също е нещо обичайно – за него Чавес вини глобалното затопляне и непослушния Ел Ниньо. Нещо повече: неуморимият популист Уго зове сънародниците си да не се къпят твърде често и твърде дълго. Съзнателният венецуелец според него трябва да стои под душа в банята най-много 3 минути - хигиенизиране, известно в местния фолклор като
“комунистически душ”.
Всъщност, казват местните, причина за обедняването и скапването на стандарта на живот в страната, е фатално остаряващата инфраструктура и некадърното управление. От една страна се правят огромни и често неразумни харчове за държавни и публични нужди, а в същото време частните инвеститори биват отблъсквани с двоен стандарт на валутата, контрол върху цените, непредсказуема бизнес-среда, корумпирана администрация и стряскаща улична престъпност. Това прави Венецуела богата държава на бедни жители, които все по-мрачно гледат към бъдещето, въпреки прословутата широта на латиномериканската душа.
Най-хубавото нещо на Венецуела обаче е приключенският дух, който тя продължава да носи и днес. Той й е по наследство. Тази земя, открита от Колумб през 1498 г. и наречена от него La Tierra de Gracia (Земята на Грацията), газена от конкистадори и златотърсачи, от революционните армии на Франсиско де Миранда и Симон Боливар, прелъстявана от карибски пирати, християнски мисионери и военни диктатори, си остава странно красива и красиво странна. Тя е относително компактна и никое приключение не е обезоръжаващо далеч. На Маргарита и околните острови, например, можете да се насладите на куп диви и волни удоволствия: гмуркане, сърф, риболов, яхтинг, наблюдение на птици в защитените лагуни и паркове, адреналинови off road ралита с открити джипове. В континенталната вътрешност примамват туристите с рафтинг, преходи с канута, трекинг, с прекрасни къмпинги и девствена природа. Е, разбира се, най-големият адреналин е да си сам през нощта по улиците на Каракас. Тази авантюра обаче не ви я препоръчвам.
