.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Теодора Димова: Хубаво е учениците да знаят, че писателите не са само мъртви

Росица Николова | преди 10 седмици
Теодора Димова
Снимка: Росица Николова

Теодора Димова е авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. Теодора Димова е специален гост на фестивала ВарнаЛит. Учредява Европейска награда за литература на името на баща си "Димитър Димов", която тази година (2019 г.) бе присъдена за първи път.

На церемонията по връчването на Европейската награда за литература „Димитър Димов“ в рамките на ВарнаЛит Свилен Спасов каза, че една идея, за да стане реалност, има нужда от женска енергия. Защо?

Винаги съм мечтала да има награда на името на баща ми, Димитър Димов. Но никога не съм правила опити, защото до тогава не бях намирала съмишленици. Сега в лицето на oбщина Варна, в лицето на Свилен Спасов и Захари Карабашлиев тази идея попадна на добра почва, тя беше обогатена и доразвита от тях и с тяхна помощ осъществена докрай. Решихме наградата да е европейска, а не национална, защото това е една конкретна, практическа стъпка към приобщаването ни към Европа. И още – отдавна е признато, че романите на Димитър Димов са от европейска величина. Наградата трябваше да съответства на името на нейния носител.

Имаме ли нужда от фестивал като ВарнаЛит?
Колкото повече литературни фестивали имаме, толкова по-добре. ВарнаЛит е насочен силно към учениците. Един от форматите са срещите на писатели с ученици в училищата. Хубаво е учениците да знаят, че има не само мъртви писатели, но и живи и че могат да си говорят с тях, да споделят, да разпитват. Аз също имах своите срещи с децата. На една от тях в Пета езикова гимназия се случи малко чудо. Ученичка, която учи в Щатите и се бе върнала в България преди 3 дни, разказа, че по предмета „Реч и литература“ е направила курсовата си работа върху един от разказите ми от романа „Майките“. Този разказ й е бил посочен от нейния американски учител. Валерия изигра текста пред нас. Беше толкова странно да слушам мой текст, изговорен на английски в България, изигран по блестящ начин. Тя трепереше от вълнение, а съучениците й бяха трогнати, разплакаха се, както и аз.

Какво определя една книга като хубава и успешна – наградите, продажбите или друго?
Наградите са важни. Жером Ферари, който получи първата Европейска награда за литература „Димитър Димов“, сподели, че една книга е окончателно завършена, когато прекрачи пределите на родината си. Тя отива при хора, които нямат общо нито с местата, нито с героите в нея, и въпреки това я четат и харесват. Точно това е чудото на литературата! През неговия роман „Проповед за падането Рим“, който в България е издаден от сравнително малко издателство – Факел-Експрес, българите се запознават с Корсика. Това не е книга, която може да получи внезапна популярност. Тя изисква съсредоточаване и вглъбяване, когато се чете. Тя е трудна литература в добрия смисъл - обратна е на комерсиалните книжни продукти. Тя доказва, че истинските неща намират хората, в които да попаднат.

Трудността при четене не прави ли тази литература по-недостъпна?
Трудната литература не е нещо, което може да прочетеш за 2-3 дена. Изисква осмисляне, чете се бавно. Нужно е да потънеш в текста. А ние свикнахме повърхностно да се отнасяме към това, което четем. Искаме да е лесно смилаемо, приятно, забавно, да отвлича вниманието ни, да ни разсмива. Качествената литература изисква съвсем друг подход. Понякога тя дори е обсебваща, дори е непоносима. Иска ти се да я оставиш, но тя не те пуска.

Мъжко и женско писане – съществува ли такъв феномен?
Отговарям винаги двупосочно. От една страна съществува хубава и лоша литература и това няма нищо общо с пола на автора. От друга страна аз почти винаги разпознавам кога един текст е писан от мъж и кога от жена. Има нещо, което е трудно да се формулира. Една жена наскоро ми сподели, че чете всички мои книги. Но съпругът й не харесвал стила ми, изреченията му се стрували дълги и тежки и нямали край. Точно това е нормалното -  не бива нито да се стремим, нито да искаме всички да ни харесват.

Има много Бог и много религия в твоите текстове. Защо?
Това е моята съдба, моят индивидуален път. Приобщаването на едни човек към християнството е най-дълбоката и съкровена част от живота му, най-неизразимата, най-голямото негово събитие. Би ми се искало повече хора да се обърнат към вярата. Защото човек сам не може да се справи в търсенето. Аз самата съм минала през различни етапи в търсенето на смисъла на човешкия живот. Струваше ми се изключително жестока мисълта, че смъртта е край. И започнах да търся отговор в различни учения. Харесвах нещо, посвещавах му се, след което усещах, че не е вярно, че не чистоплътно. Четях много. И през цялото време съм била в пълно невежество по отношение на християнството. Срамувах от това невежество години наред. Моето поколение сме отгледани от нашите баби. Но моята баба не беше вярваща и вкъщи дори нямахме икона. Тя никога не ме е водила на църква, не ми е говорила за евангелския разказ. Ужасих се, когато осъзнах, че съм проявявала интерес към всичко останало, но не и към християнството.

Често търсим отговорите надалече, а те се оказват близо...
Парадоксално е, защото църквата е винаги до нас. Наместо да търсим врачки и хороскопаджии, да се вслушаме дълбоко в себе си, да започнем да четем, да питаме, да проявяваме интерес. Затова и толкова много пиша и говоря по темата. Свидетелстването на вярата е част от нея. Искам да помогна на тези, които все още се лутат, защото аз самата съм изпитала колко е тежко това лутане.

Коя е последната книга, която те впечатли?
„Дневникът на една еврейска принцеса“ на Саулюс Шалтянис. Тази книга не е популярна в България, но тя е книга диамант. Също така романът на Добромир Байчев – „Глиненият цар“, която е неговият силен дебют. Той се занимава с много травматична тема – лагерите в Белене.

Не се ли изчерпаха тези теми от миналото – концлагери, комунистически режим, тоталитаризъм и т.н.? Или винаги има какво да се разкаже по друг начин и с друг литературен похват?
По отношение на литературата – не са изчерпани. Ние дължим на децата си разказа за този период, да го помним, да го знаем. Дължим на предците си и нашата памет за него. Иначе  вероятността той да ни сполети, отново под една или друга форма, е огромна. Правят се опити тази тема да се неглижира с едно типично нашенско безхаберие, демонстрира се досада към темите за терора на комунистическия режим. Но ако позволим миналото да се забрави, то непременно ще се повтори. Историците и мемоаристите са си свършили работата, но в това отношение в литературата има голям дефицит. Затова мисля, че романът на Добромир Байчев идва точно навреме. И е много смел, защото тръгва директно към една голяма травма.

Какъв ще е съветът на Теодора Димова към този, който иска да издаде книга?
Наричам го инстинкт за писане. Единственият критерий за това дали да напишеш книга, е, че няма как да не я напишеш. Ще умреш, ако не я напишеш. Ще изгубиш душевното си равновесие, ако не пишеш. Ще престанеш да спиш и да ядеш, ако не пишеш. Животозастрашаващо е, ако не пишеш. Това е най-сериозният аргумент да станеш писател.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Пускате ли снимки на децата си в социалните мрежи?