Да четеш „Хартиена лодка в открито море” на Мила Иванова е като да отидеш на гости на собствената си душа с лейкопласт, топъл хляб и часовникови стрелки, издърпали времето назад.
Ако трябва да съм саркастична, Мила е д-р Хаос на емоционалната дисекцията.
Ако трябва да съм сантиментална, „Хартиена лодка в открито море” е палисандровата кутия, в която любовта си е постлала меко и е присвила босо краче. Другото се люлее по пукнатината между края на една връзка и Започни-на-чисто-с-още-любов.
Но ми се иска да съм реалист – истинска среща с Мила от "Солунска 16", на с истинско капучино. За да си поговорим за любов, писане и танцуват ли двете сърца, когато са едно, или ги боли.
Знам, че всеки текст в книгата "Хартиена лодка в открито море" е твоя емоционална история. Думите са минали първо през сърцето ти, нали?
Не само през моето... И през сърцата на хората, за които съм писала. Наскоро ми се обади една жена, която преди години загуби съпруга си. Всъщност, не просто съпруга, а голямата си любов... Беше така развълнувана, докато четеше книгата ми! В текста "Безбрежно", който е един от най-тъжните и любими мои, споменавам за нейната загуба. И как това мина и през мен, постави знакче и на моя път. Тя е една от най-силните жени, които познавам. Знам, че с този текст съм я върнала няколко години назад, но макар да я е заболяло, може би е намерила красота в болката си.
Има и литературни измислици в някои текстове, разбира се. Но каквото и да напишем, то по някакъв начин разказва за нас. При мен е съвсем очевидно. Така е, защото всичко започна като личен блог...
В началото бе блогът?
Историята е прозаична. Хана, мой приятел, лекар, замина за Германия. Поиска да му пратя от нещата, които пиша и публикувам, за да ги чете. Реших да събера текстовете някъде. Тогава тъкмо започваха да се правят блогове. Направих си и аз – нарекох го „Солунска 16“. След време, когато разбрах, че мога да следя статистиката, установих, че не четем само аз и Хана. Имаше и други хора и бройката им простоянно нарастваше.
Може би и аз съм търсила това, което читателите търсят при мен. А именно – да разберем, че не сме сами в емоцията си. Ето, аз днес съм нервна, вчера бях тревожна, онзи ден бях щастлива... Ти знаеш също какво е да си нервна, защото имаш своите задължения и емоционални дефицити. У подобен тип автори хората търсят да разберат, че сходни неща се случват и при другите. Това ги облекчава. Същото се случва с мен като автор, когато срещна подкрепата на читателите и усетя, че моето изживяно е изживяно и от тях. Подаваме си тази топка на разбиране. Тя е лечебно средство, което на моменти може да определи как продължаваш да живееш. Защото в периодите, в които се чувстваме сами, сме склонни на много неправилни действия и вредни мисли. А щом знаем, че някой минава през същото и се справя, ни порастват едни малки криле. Когато публикувам текст и много хора ми кажат – "Все едно прочетох своите мисли", знаеш ли за мен колко чифта малки криле са това?
В кои текстове имаш най-много криле?
В тъжните. В щастието си нямаме нужда от споделеност. Когато сме тъжни и свити в кьошето на остатъците от своите надежди, бленуваме някой да ни види, да потъгува с нас или просто да сподели, че тъкмо излиза от своето кьоше. И че път напред има. Най-много хора са ми писали след текста "Когато няма любов". Това е текст, който казва, че когато няма любов, животът кънти кухо, сърцето е тъжна машинка, а красотата - едва забележима. Въпреки че красивите неща са около нас, трудно ги забелязваме, трудно се оставяме да бъдем докоснати от тях. Това ме кара да мисля, че много хора са в дефицит на любов. Но този текст казва също, че за да има любов, трябва първо да е нямало. И като всеки друг, и той завършва в светлото.
За да завършат текстовете ти в светлото, как стигаш до него? Все пак в кьошето е тъмно.
Набираш се на лоста. В първия момент си казваш – абсурд, аз не мога да се вдигна. Та на мен ми е изстръгнато сърцето, как ще се набера на този лост?! Оказва се, че можеш. Можеш сам да нарисуваш слънчевия лъч, който ще пусне силата в ръцете ти. Първо ще са ръцете, после очите, всяка част от теб ще се надигне и ще си намериш сърцето отново. Въпрос на мускули и на воля е да си намериш светлото. Защото то ще съществува, докато сме живи и здрави ние и близките ни. Разбираме, че светлото е тук, когато видим истинска трагедия. Тогава осъзнаваме, че кьошето ни всъщност не е толкова тъмно, защото ние все още дишаме, макар и болезнено. И сърцето е някъде там. Е, малко е поочукано, позакърпено... Но няма защо да се боим от ударите по сърцето – само така се правят мускули.
Колко сърца има в твоето сърце?
Откакто родих, половината ми сърце е навън и се разхожда с името на моя син. Но в това, което е на мястото на остатъка от сърцето ми, има много туптене. Туптене с добри и нежни намерения. Туптене със страх, но и с желание, каквото и да правя, да го правя с мекото на сърцето си. Самò му е понякога на моето сърце – няма да лъжа. Последната година открих нещо, което звучи простичко, но за мен носи гигантски смисъл - без любов не може!
Много пъти са ми казвали, че трябва да обичам първо себе си, да съм си самодостатъчна, че трябва да съм търпелива, да съм доволна и благодарна за това, което имам. Че любовта и да не дойде, когато обичаш себе си, нямаш нужда от друг... Търпелива и благодарна съм, но самодостатъчна – не. Милена Ташкова, един прекрасен психотерапевт, ми каза – "Не, няма такова нещо като самодостатъчност. Самодостатъчността е симптом за психопатия. Дори жената, която живее в лоша връзка или в пресъхнал брак, дори тя има подсъзнателното усещане, че е избрана." Човекът, който е сам, може да има много приятели, може да му е много приятна собствената компания, но необходимостта да имаш партньор е толкова дълбоко заложена у нас еволюцонно, че трудно се компенсира с нещо този дефицит.
"Щастието е умение" - пишеш в книгата си. Умееш и да си щастлива?
Старая се ежедневно. Имах период, в който доста глупаво смятах, че надценяваме щастието и че прекаленият стремеж към него създава изкуствена емоция. Но така, както разбрах, че без любов не можем, така разбрах и че искам да съм щастлива. Толкова е просто! И установих, че да съм щастива, зависи най-вече от мен самата.
На всяко нещо може да се обърне гледната точка. Ето семпъл пример – момиче чака на спирката. За един човек тя е сексуален обект, друг разпознава в нея дъщеря си, която е заминала и му е мъчно, за трети е препятствие пред това да седне в автобуса. А тя си е тя – една и съща. Тренирам щастието си с бързо търсене на друга гледна точка. С виждане и почитане на малките неща също. Малки като това да видиш как дете вдига 20 стотинки от земята и ги връща в шапката на сляпа, просеща жена. Това малко виждане е щастие. За да направят хубава репортажна снимка, фотографите не разчитат само на талант и техника. Те тренират виждането. Когато започнеш да гледаш на света с цел да го снимаш, започваш да виждаш много повече. Същата тази сляпа старица, която проси, някой може да я заобиколи, без да я погледне, тъй като гледката смущава вкуса на капучиното му от 5 лв. Но ако вдигнеш глава и си позволиш да я видиш, това е щастие. Разбира се, чувствителното виждане на света улавя и много болка, но това е цената на щастието. А ние не искаме преоценено щастие, нали?
На 14 февруари много хора ще си кажат – не съм щастлив, защото съм сам и няма да забележат нито 20-те стотинки, нито човека до тях. Те как да тренират щастието си и да не са нещастни на Свети Валентин?
Нещастие е да празнуваш любовта само на 14 февруари, но те защо да са нещастни?! Ако целенасочено се вглеждат във влюбените двойки, във всичко, което крещи „Любов“, при това не само през февруари, може да бъдат само и единствено щастливи. Ако съм тъжна, защото съм сама, не бих отбягвала да гледам глупавите плюшени мечета и най-вече не бих отвръщала глава от двойките с балони, а бих се навирала точно край тях. Наоколо е пълно с доказателство, че любовта е възможна. И следващия февруари може аз да съм една от тях. Мечтайте бе, хора!
Доколко можеш да правиш компромиси във връзката си?
/четете на следващата страница/
>>>
Не харесвам думата компромиси, защото е натоварена с битово значение. Прекръщавам ги на подаръци. И да, склонна съм да правя много подаръци. Склонна съм да раста, да уча, да прощавам, да съм емпатична до лудост, да следвам, да се отдавам до крайност, да бъда опасно открита. Лошото обаче е, че вместо с възрастта да очаквам по-малко подаръци за себе си, очаквам, че има човек, който ще е склонен на същото за мен. И може би това е най-откачената ми фикция – вярата в тази взаимност. Но някак по детски все още знам, че е възможно. Така че в момента, в който прекръстим компромис на подарък, а мисля, че всеки който обича, обича да прави подаръци, колебанията се смаляват. Няма нищо вредно в това да направиш още един подарък. Аз наистина обичам да си вра носа в любовта, да я дишам и изучавам, да се въодушевявам. И това, че нямам половинка, не означава, че не правя подаръци.
Пишеш "Не зная много за любовта", но, сигурна съм, все пак знаеш...
Не зная много за любовта, защото смятах, че знам всичко за нея като по-млада. Тази увереност изтъняваше с всяка следваща раздяла. Все още имам нереалистична представа за любов. Дори и синът ми казва – "Мамо, ти очакваш твърде много!" „Твърде много“ за мен е хармоничното сливане на двама души и взаимното им старание да се отдадат един на друг. Или казано по-простичко, двама, които се обичат толкова, че правят всичко, за да са щастливи заедно. Всички сме изляти от недостатъци. Един от моите е, че не мога да се разделя с идеалистичната си представа за свързването между хората. Не мога и не мисля, че трябва.
Мъжът, за когото си писала текстовете, как реагира на книгата?
В книгата присъства основно един мъж, да. Той е чел част от тях, но преди редакцията, а там не бях напълно честна със себе си. Дълги години ме беше страх да му кажа от какво наистина имам нужда. Редактирайки текстовете, сякаш изредактирах отношенията ни. Промених разговора между нас. Имах нужда да си кажа, че може да съм силна, но ме е боляло и съм сърдита. Редактирайки, останах честна към сърцето си. Това, което излезе в книгата, беше истината, без лустрото, което бях пуснала в първоначалния вариант на текстовете в името на това да пощадя неговото сърце. И се надявам, ако някога прочете книгата, да ме разбере. И да не ми се сърди.
Трябва ли да е лесно - в любовта и в писането?
Любовта трябва да се случва леко. Без напън, без игри, без истерия. Ако нещо се получава с много напрежение, то едва ли ще обърне света. Калин Терзийски беше казал, че работата му е изключително тежък процес. Труд, от който се леят пот и сълзи. И когато ми е трудно да пиша, се сещам за тези думи и си казвам, че не ми е трудно само на мен. Но дори трудното писане трябва да е подредено и да носи усещане, че те изгражда като писател, а не те унищожава. Същото се отнася и за взаимооотношенията. Дори да има бури, усещането, че можеш да разчиташ на другия, трябва да се засилва, а не да се обърква и замъглява. Дори да ви е трудно, би трябвало да плавате заедно, растейки, а не умирайки. И един ден може би ще излезете заедно на „бряг най-зелен“.
"Щом има разочарования, нека има смисъл от тях", пишеш в книгата. Кое твое разочарование има най-много смисъл?
Разочаровах се от любовта. Тя уж ми беше приятелка, но ме подведе. И всички тия знакчета в небето, по земята, по дърветата, листенцата, към кафето. И най-вече в думите на любимия човек. Подведе ме, защото при последната си връзка бях някак по наивен начин сигурна, че ако има много болка, ще си заслужим щастието. И се подложихме на много болка. Не само ние двамата, но и хората около нас. И вместо щастие, резултатът беше удавяне в тази болка. Смисълът, който открих, е животът сам по себе си. Това, че той продължи и след това удавяне. И продължи желанието ми да вярвам, да се надявам и да давам. Мечтите също не си тръгнаха с последната раздяла. Далеч по-малко са отпреди, но пък са такива мутанти! Разбрах, че ако има утре – всичко е наред! И е добре да се заврем и в чуждото щастие и да му се порадваме, ако сме в състояние. И в чуждата любов, защото тя носи надежда. Да не избягваме чуждата болка, защото тя има нужда от нас. Да не избягваме чуждия зов за помощ. Защото когато помогнеш на някого да се набере и да види отново зад ъгъла светличкото, значи ти самият си станал по-силен.
Кой си тръгва пръв – човекът или любовта?
Когато загубим първо човека, е ужасяващо. Много хора казват на човека – любовта МИ. Любовта е нещо много повечe от НАС. Ние ще си отидем, а тя ще остане. Ето, любовта, за която пиша в „Хартиена лодка в открито море“ си отиде, но днес някой може да прочете за нея и това да му донесе утеха например, или отговори, или може би криле. За някой, който дори не ни познава и не знае, че това идва от нас.
Как ти действат любовните истории на близки и приятели, които са намерили любовта?
Съшиват подплата на надеждата ми и я правят още по-годна за употреба от моето обезверено на моменти съзнание. Казват, че любовта, която идва на по-късна възраст, има по-добра успеваемост. Това е логично, защото хората вече ги е боляло и умеят да пазят и себе си, и другия. Не са така склонни да се хвърлят в болки и рискове като по-млади. Не е ли тази теория една добра новина?!
Какво символизира лодката в заглавието на книгата?
В седмица на премиерата на книгата претърпях операция. Мисълта ми беше само там. Тогава открих в себе си умението да се доверя на вселената. Напрежението беше концентрирано, но отпускайки се в бурята, и вярвайки, че тя ще свърши и ще бъде спокойно след това, всичко се получи.
Хариената лодка ме намери като представа за това какво съм била аз през тези години. Всички ние сме толкова уязвими, но в същото време със здрава конструкция. Платната ни могат безкрайно да се мокрят, мачкат и обезобразяват, но като изгрее слънце – бързо изсъхват. Имаш усещането, че тази хартия е била мокрена, но е станала и по-здрава.
Не се ли притесняваш, че си уязвима за непознати хора с това честно писане? Не знаеш кой те чете, как те чете...
Не, няма от какво. Признатата ми уязвимост е грешен, подчератвам (може ли да е болднато?), грешен сигнал към множество хора, че съм слаба, че викам за помощ, че имам нужда от съвет. Не, аз нямам нужда от съвети. Въпреки че ще продължават да искат да ме „вкарват в правия път“ за това „как да бъда щастлива“, „как да живея“ и „какво правя недобре“. Доста по-сложно е устроена душата, за да може някоя друга душа да се намеси в тези процеси просто с някакви логично подредени съвети. Но да има кой да те чуе, да има кой да те прочете е хубаво. И не ме страх информацията за мен да стига до другите, щом тя дава на някого нещо.
Кое е повече твоето нещо – блогът или книгата. И ще има ли нова?
Текстовете в книгата са като концентрат. Ако емоцията в блога е сангрия, то в книгата е уиски, при това без лед. Много си обичам блога. За толкова време, на фона на всичкия негативизъм, който се лее в интернет постранството, почти никога не съм срещала такъв на „Солунска 16“. Там е едно островче за споделяне и това го прави за мен безценно. Книгата се оказа нещо съвсем различно – нещо голямо. И днес позачитам по някоя страница с лек страх дали съм била абсолютно честна, дали това, което съм казала, е важно за някого, защото никой няма нужда от факти за живота ми, които няма да го засегнат. Чета текстовете през мисълта дали хората имат нужда от това, дали са достатъчно ясни и дали е можело повече. Установих, че винаги може повече и затова вече започнах втората книга. Която, обещавам, няма да пиша 10 години като първата.
