Радичков е на остров Ливингстън, в Антарктика. Защото на името на писателя е наречен връх на тази земя. Писателят е роден на днешната дата - 24.10 през 1929 г. Думите, които оставя след себе си са ценни като онези златни монети, с които той самият оприличава диалозите между старите хора от неговия роден край - село Калиманица, Монтанско. "Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети... Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си! Толкоз за едно левче." ("Думи и думи").
За златните си думи Радичков два пъти е номиниран за Нобелова награда за литература. Не я печели, но остава един от най-популярните български автори, с проза и драматургия, преведени на над 30 езика и достатъчно много други награди - италианската „Гринцане кавур“ за белетристика, награда на Кралския шведски орден „Полярна звезда“, голяма награда за литература „Добри Чинтулов“, награда „Аскеер“ за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда „Петко Славейков“, орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура и др.
Толерантен към много неща в живота, широко скроен и любознателен - тези личностни качества дават отражение както на стила му на писане, така и на темите, които избира.
"Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола. Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление: "Лебеди мои!"
Още вдъхновяващи цитати от Йордан Радичков
"Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!"
"Ние, врабчетата"
"Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока за цял живот ще ви държи влага."
По петите на насекомото
"Докато стоеха сред виелиците и ветровете, тези пастири всъщност проветряваха себе си. Всяка една птица бе разтворила широко всичките врати и прозорци на душата си, за да могат ветровете да минат оттам и да продухат всички ъгли!... Где да можеше и човекът тъй да проветрява душата си!... Но как да я проветри, като е затворил плътно вратите и прозорците на душата си, спуснал е резетата и капаците и само една малка шпионка е оставил на вратата си, за да надниква през нея с едно око и да види като какво става навън! А ни едно око отвън не може да надникне през шпионката му и да види като какво става вътре! Па и сам той рядко надниква в душата си, ами седи през по-голямата част от живота си с гръб към нея."
Щърков сняг
„Ако съдбата на едно дете може да спре част от човечеството, то за съдбата на света човечеството трябва да спре движението на цялата вселена и да я обърне в посока, нужна за неговото спасение. Всъщност, това е единствената посока“.
Горещо пладне
"Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, но пълно с правописни
грешки."
Домашна тетрадка
„Българинът, особено този от нашия ветровит северозапад, отглежда своите разочарования като Божия благословия. Но не защото е силен, или защото така трябва. А защото е разбрал, че това е естествено. И понякога се случва и така, че вместо да отстреля взетия на мушка дивеч, той навежда очи към очертаната върху белия сняг червена нежна спирала на свои и нечии чужди грешки и вижда в белотата на пропуснатия миг как се разстилат пред него шарените черги на детството… Дали защото точно в този миг на среща между Отсамното и Отвъдното разбира, че нищо не остава след човека, освен паметта?… Памет, облечена в думи. Думи-прошка, като от стара вълшебна приказка“.
„Ние, малките народи, сме като малките деца – радваме се на всеки знак на внимание от страна на големите. Ние не познаваме високомерието и надменността и не ги обичаме. Може би защото не сме владеели други народи. Вярваме, че всеки народ, голям или малък, има право на флаг и на глас. Страната ни е малка по територия, но с течение на годините човекът тук е наименувал всяка педя земя. Като е давал имена, по този начин българинът е покръствал земята ни. У нас даването на име се смята за кръщение. За да покръства земята си, човекът е избирал обърнатите към слънцето места, наречени Божи места.
Ние живеем тук, в нашата земя, повече от 1000 години и смятаме, че когато в един дом се роди дете, то Бог разпростира благостта си над този дом, като изпраща в него Своя ангел. При пътуването си в страната Вие вероятно ще срещнете много родители, извели на разходка своите ангели и дошли с ангелите си в църквата“.
Обръщение към папа Йоан Павел II
