С излизането си на американския пазар „Бунтът на кралицата“ от американската авторка Ребека Рос предизвика възторжена реакция по цял свят сред читателите на young adult фентъзи, превръщайки книгата в едно от най-обсъжданите заглавия на миналата година. Още обявяването на новината, че романът предстои да излезе на български език, породи истински фурор сред многобройните фенове на жанра в България, очакващи нетърпеливо изданието. 

Провинция Анжелик, кралство Валения, 1566 г. Известният приют Магналия Хаус е от онези учебни заведения, където само заможни и талантливи момичета биват подготвяни за живота, обучавани да овладяват наклонностите си към някое от петте изкуства – музика, драма, изкуство, духовитост и наука. Приета в Магналия по милост, Бриена далеч не е от заможно семейство и нито едно от петте изкуства не ѝ се удава по рождение.

Когато лятното слънцестоене на седемнайсетата ѝ година наближава, тя желае само едно нещо – на тържествената церемония по завършването си да се представи добре и да бъде избрана от покровител. Въпреки цялата ѝ подготовка обаче най-големият ѝ страх се сбъдва – на слънцестоенето всичко се обърква и тя е оставена без патронаж.

Внезапно няколко месеца по-късно посрамен северен лорд ѝ предлага своето покровителство. Макар и подозрителна към намеренията му, Бриена няма друг избор освен да приеме. Но лордът има собствени причини да я потърси – там, където се стаяват тъмно минало и едно дългогодишно отмъщение, се надига опасен план за покушение срещу краля на Севера. За възвръщането на законната кралица на северния трон. План, в който са замесени хора, по-близки до Бриена, отколкото тя някога е предполагала.

Докато война се задава на хоризонта, Бриена трябва да избере на кого да остане вярна – на кръвта или на себе си? На дълга или на любовта? Защото една кралица трябва да се надигне от сенките и да извоюва короната си. Но коя ще бъде тази кралица?

„Бунтът на кралицата“ е първата част от дуалогията на младата американска авторка Ребека Рос, която скорострелно набира популярност в жанра young adult фентъзи. Българското издание на втората част от поредицата предстои, за да сложи край на историята на Бриена – история на мъст и смелост, на кръвен дълг, страст и една изпепеляваща любов.

Прочетете откъс от „Бунтът на кралицата” от Ребека Рос, която излиза от издателство "Сиела" в превод от английски език на Деница Райкова. 

Снимка: Сиела

ПИСМА И УРОЦИ

Късната пролет на 1566 г.

Два пъти седмично Франсоа се криеше сред хвойновите храсти, които цъфтяха край прозореца на библиотеката. Поня­кога обичах да го карам да чака; той беше дългокрак и нетърпелив, и представата как се спотайва, приведен в някой храст, успокояваше мислите ми. Но до лятото оставаше само седмица и това ме подтикваше да бързам. Освен това беше време да му кажа. От тази мисъл пулсът ми затуптя бясно, докато влизах в тихите следобедни сенки на библиотеката.

Кажи му, че това ще бъде последният път.

Вдигнах стъклото на прозореца с леко побутване, улавяйки сладкия аромат на градините, когато Франсоа се надигна от по­зата си, напомняща за гаргойл.

– Обичаш да караш мъжете да чакат – промърмори недо­волно, но той винаги ме поздравяваше така. Лицето му беше за­горяло от слънцето, черната му коса се измъкваше от плитката. Кафявата куриерска униформа беше влажна от пот, а слънцето хвърляше отблясъци по няколкото отличителни значки за раз­лични постижения, които висяха от плата над сърцето му. Той се хвалеше, че е най-бързият куриер в цяла Валения, макар че според слуховете беше само на двайсет и една години.

– Това е последният път, Франсоа – предупредих го, преди да мога да размисля.

– Последният път? – повтори той като ехо, но вече ми се хилеше. Познавах тази усмивка. Служеше си с нея, за да полу­чи каквото иска. – Защо?

– Защо ли? – възкликнах и пернах една любопитна земна пчела. – Наистина ли трябва да питаш?

– Всъщност, това е моментът, когато се нуждая най-много от вас, мадмоазел – отвърна той и измъкна два малки плика от вътрешния джоб на ризата си. – След осем дни настъпва съдбовното лятно слънцестоене.

– Именно, Франсоа – отвърнах сопнато, знаейки, че той мисли само за моята сестра-възпитаничка Сибил. – Осем дни, а тепърва ми предстоят много неща за овладяване. – Погледът ми се спря върху пликовете, които държеше; единият беше адре­сиран до Сибил, но другият беше адресиран до мен. Разпознах отгоре почерка на дядо; най-сетне ми беше писал. Сърцето ми запърха при представата какво можеше да се съдържа в гънки­те на листа в това писмо.

– Разтревожена сте?

Очите ми рязко се насочиха обратно към лицето на Франсоа:

– Разбира се, че съм разтревожена.

– Не би трябвало. Мисля, че ще се справите великолепно. – Като никога, не ме дразнеше. Чух искреността в гласа му, ведър и мил. Искаше ми се да вярвам като него, че след осем дни, когато седемнайсетото ми лято бележеше тялото ми, щях да бъда посветена. Щях да бъда избрана.

– Не мисля, че учителят Картие...

– Кого го е грижа какво мисли учителят ти? – прекъсна ме Франсоа с равнодушно свиване на раменете. – Би трябвало да те интересува единствено какво мислиш ти.

Намръщих се, докато обмислях това, представяйки си как щеше да реагира учителят Картие на подобно изказване.

Познавах Картие от седем години. Познавах Франсоа от седем месеца.

Бяхме се запознали миналия ноември. Седях пред отворе­ния прозорец и чаках Картие да пристигне за следобедния ми урок, когато Франсоа мина покрай мен по чакълената пътека. Знаех кой е, както и всичките ми сестри-възпитанички; често го виждахме да доставя и отнася пощата на Магналия Хаус. Но именно при тази първа лична среща той ме попита дали бих предала тайно писмо на Сибил. Което аз бях сторила и така се бях замесила в размяната на писма между тях.

– Грижа ме е какво мисли учителят Картие, защото именно той трябва да ме обяви за посветена – възразих.

– В името на светците, Бриена – отвърна Франсоа, докато една пеперуда кръжеше около широкото му рамо. – Ти би тряб­вало сама да се обявиш за посветена, не мислиш ли?

Това ми даде повод да се поколебая. И Франсоа се възползва:

– Между другото познавам покровителите, които Вдовица­та е поканила на слънцестоенето.

– Какво! Как така?

Естествено че знаех как. Той беше доставил всички пис­ма, беше видял имената и адресите. Присвих очи към него точ­но когато трапчинките се появиха на бузите му. Отново онази усмивка. Разбирах прекрасно защо Сибил се беше увлякла по него, но той беше твърде закачлив за мен.

– О, просто ми дай проклетите си писма – извиках и посег­нах да ги изтръгнана от пръстите му.

Той ми се изплъзна; очакваше такава реакция.

– Не ти ли се иска да узнаеш кои са покровителите? – подраз­ни ме той. – Защото след осем дни един от тях ще бъде твой...

Взрях се в него, но момчешкото му лице и високата му върлинеста фигура вече не ми въздействаха. Градината беше суха, жадуваща за дъжд, тръпнеща от лек бриз. 

– Просто ми дай писмата.

– Ако това ще бъде последното ми писмо до Сибил, трябва да пренапиша някои неща.

– В името на Сен ЛьоГран, Франсоа, нямам време за игрич­ките ти.

– Просто ми позволи още едно писмо – примоли се той. – Не зная къде ще бъде Сибил след седмица.

Би трябвало да изпитам съчувствие към него – о, каква сърдечна болка беше да обичаш човек, отдаден на тайнство­то на изкуствата, когато ти не си такъв. Също така трябваше да остана сигурна в решението си. Да го оставя да й изпрати писмо, както трябваше да прави през цялото това време. Най-накрая въздъхнах и се съгласих, предимно защото исках писмото от дядо.

Франсоа най-сетне отстъпи и ми подаде пликовете. Онзи от дядо пъхнах право в джоба си, а този на Франсоа остана в пръстите ми.

– Защо си писал на деърински? – попитах, забелязвайки нечетливия му почерк, с който беше надраскал адреса. Беше използвал езика на Мевана, северното владение на кралицата. На Сибил, моето слънце и моята луна, моят живот и моята светлина. Едва не избухнах в смях, но го удържах точно на­време.

– Не го чети! – възкликна той; по вече изгорелите му от слънцето бузи изби руменина.

– Отгоре на плика е, глупчо. Разбира се, че ще го прочета.

– Бриена...

Той посегна към мен и аз тъкмо се наслаждавах на шанса най-накрая да го подразня, когато чух вратата на библиотеката да се отваря. Знаех, че е Картие, без да се налага да поглеж­дам. В продължение на три години бях прекарвала с него почти всеки ден и душата ми беше привикнала към начина, по който присъствието му безмълвно завладяваше стаята.

Натиках писмото на Франсоа в джоба си заедно с това от дядо, погледнах го с широко отворени очи и понечих да затворя прозореца. Той се забави само с миг. Прещипах пръстите му на перваза. Ясно чух как изскимтя от болка, но се надявах припря­ното затваряне на прозореца да го скрие от Картие.

– Учителю Картие – поздравих задъхана и се завъртях на пета.

Той не гледаше към мен. Проследих го как оставя кожената си раница на един стол и измъква от нея няколко тома, поста­вяйки учебниците на масата.

– Няма ли отворен прозорец днес? – попита. Все още не ме беше погледнал в очите. Това може и да беше в мой най-добър интерес, защото почувствах как лицето ми се стопли, и причи­ната не беше в светлината на слънцето.

– Земните пчели са много досадни днес – казах и дискретно хвърлих поглед през рамо, за да проследя как Франсоа бърза надолу по чакълената пътека към конюшните. Познавах пра­вилата на Магналия. Знаех, че не биваше да завързваме роман­тични отношения, докато се обучавахме. Или, по-точно, да ни хванеха, че имахме такива. Беше глупаво от моя страна да пре­насям писмата на Сибил и Франсоа.