Книгите й пресичат националности, култури и религии, превръщайки се в бестселъри в целия свят. Продала е над 100 млн. копия, четат я на 55 езика, феминистка и космополит, непримиримо бореща се за равенството между половете и свободата на словото - тя е Елиф Шафак.
Истинското име на Елиф Шафак е Елиф Билгин. Родена е в Страсбург, Франция, в семейството на философа Нури Билгин и Шафак Атайман, която по-късно става дипломат. След развода на родителите си Елиф Шафак остава при майка си. Тийнейджърските си години прекарва в Мадрид и Аман, след което се връща в Турция. Живяла е в Бостън, Мичигaн, Аризона, Истанбул, Лондон... и това повлиява на писането ѝ. Световноизвестната писателка завършва Техническия университет в Анкара, защитава дисертация по философия, преподава последователно в няколко американски университета. Отличена с множество литературни награди, Елиф Шафак е автор на деветнайсет книги, като дванайсет от тях са романи. Доктор е по политически науки, почетен член на колежа "Сейнт Ан", Оксфорд. Романът й "Любов" е включен от Би Би Си в престижната селекция на "100-те романа, които промениха нашия свят".
Вижте какво сподели Елиф Шафак пред Диана Любенова в предаването "Тази събота и неделя".
Надявам се да Ви е толкова приятно да разговаряте с мен, колкото Ви е било с Анджелина Джоли! Гледах общото Ви интервю! Как се чувствахте, когато говорихте с тази холивудска звезда, имахте ли много общо помежду си? Споделяхте ли еднаква гледна точка за света, за жените? Какво си говорихте с нея?
Да, беше много вдъхновяващо преживяване за мен. Ние се свързахме чрез правата на жените и проблемите с правата на хората. И както знаете, тя е била много активна в тази сфера от много дълго време. Също така и за жени, които са пострадали от война, насилие, жестокост. Това са важните проблеми, за които тя говори, както и аз. Така че тук се припокрихме. Обожавам, когато жени от много различна среда се събират около споделени тревоги, за да направят жените по-гласовити. Беше много значимо за мен!
Кога осъзнахте силата на думите?
Мисля, че я осъзнах, когато бях дете. По това време, разбира се, не знаех, че искам да посветя живота си на писането на книги. Бях много самотно дете, отгледана от самотна работеща майка, така че майка ми винаги я нямаше и баба ми полагаше грижи за мен. Баба ми беше много добър разказвач на истории. Тя не беше добре образована жена, на нея й е било отказано подходящо образование заради това, че е била момиче. Но тя много вярваше в образованието за момичетата и жените. Баба ми беше много суеверна жена, много традиционна - донякъде беше лечителка и къщата й беше магична. Мисля, че израснах, наблюдавайки я в този суеверен свят, в който думите имат значение и това ми остави отпечатък. Никога не съм омаловажавала словесната култура, никога не съм омаловажавала традиционната култура на бабите и има една част от мен, която е свързана с този свят.
Какво наследихте от тези две силни жени – Вашата баба и Вашата майка?
Те са много различни. Майка ми е с много по-западно мислене - много рационална, много добре образована всъщност, модерна, градска жена. А баба е в много степени обратното. Както споменах - по-традиционна, по-малко образована, по-суеверна, по-ирационална. Тези две жени се подкрепяха взаимно. Така че това, което остана в мен, най-важното, което съм видяла, беше сестринството - или жени, които се подкрепят и са солидарни - особено ако са имали трудни моменти в живота си. Ние можем да получим подкрепа от други жени. Или ако подкрепяме други жени, отпечатъкът на тази солидарност е отвъд поколенията. Когато баба ми е подкрепяла майка ми в труден момент, тя е променила не само живота на майка ми, но и моя. Това позитивно влияние отива поколения напред. Така че аз вярвам в сестринството и в жените, които подкрепят други жени.
Пазите ли все още тази лилава тетрадка, която Вашата майка Ви е подарила и вдъхновила да пишете?
Ще ми се да я пазех, но имах доста номадски живот, не можех да пазя книги и предмети дълго време. Но това, което запазих в мен, е идеята, че думите и въображението ми ме придружават навсякъде. Това бяха времената, в които си казах, че разказването на истории е единственият ми куфар.
Вие пишете на турски и на английски. Ще ми кажеш ли любимата си дума на английски и на турски?
Какъв прекрасен въпрос! Това е удивителен въпрос! Това, което осъзнавам през годините е, че намирам "меланхолия", "скръб", "копнеж" по-лесни за обяснение на турски. Но когато стане дума за "хумор“, който е много важен за мен, обичам "хумор", "ирония, "сатира" - намирам тези по-лесни за обяснение на английски. По-скоро е културна разлика, а не езикова. Така че, аз се чувствам привързана към всеки език по различен начин, моята връзка с турския е по-скоро емоционална, а тази с английския – по-интелектуална. Аз съм имигрант в английския език. Аз винаги съм наясно с това, което съм способна да кажа, но и с това, което не мога да кажа. И мисля, че в писането ми има танц между меланхолията и хумора.
Ще Ви върна за силата на думите. Каква мислите, че е силата на изречението "Обичам те!"? И какво е мнението Ви за хората, които никога не са чували това изречение в живота си?
Представете си, ако никога не са ви казвали, че сте достоен за любов, ако никога не са се отнасяли с теб по този начин - какво причинява това на душата, на сърцето ви като човешко същество? Думите имат значение, така че, това никога да не чуеш „Обичам те!“ има влияние, но нека ви отведа малко по-нататък. Това винаги да чуваш негативни думи, да бъдеш омаловажаван заради твоята раса, заради твоя пол, заради твоя етнос, например, заради неща, с които си роден - ако хората се отнасят с теб различно, представи си какво влияние има това, колко болезнено може да бъде това. Така че това, което се опитвам да кажа, е, че чрез думите ние можем да увековечим дискриминация, неравенство, несправедливост. Аз бих предпочела да използвам думите по противоположния начин – да лекувам, да свързвам, да изграждам мостове между хората.
Знам, че през 2005 г. сте била изправена пред съда заради думите, които героите в книгата "Копелето на Истанбул". Как Ви накара да се чувствате това и след това внимавате ли с думите?
Това беше много трудно време за мен. Беше емоционално предизвикателство и много болезнено. Написах „Копелето на Истанбул“, защото обичах историята и исках да разкажа историята през очите на турските жени, но и на арменските жени, на поколения жени. Това е книга за паметта и амнезията. Разбира се, в Турция имаме много дълга и богата история и пазим силна памет. Но мисля, че ние сме общество с колективна амнезия и има много неща от нашето минало, за които ние сме забравили. Не е трудно да говориш за красотите, но и за варварството на миналото. Но трябва спомените са отговорност. Когато книгата излезе, бях изправена пред съда заради обида към турското общество, въпреки че никой не знае какво точно означава това. Но има член в нашата конституция, който защитава „турското“ срещу обиди. Много учени и историци са били изправяни пред съда заради този член, но това беше първият път, в който художествена творба беше изправена пред съда. Беше напълно неочаквано! Беше също така и нереално. Така че думите на арменските ми герои бяха извадени от книгата като доказателство пред съда. Турският ми адвокат трябваше да защитава думите на измислените арменски герои. Накрая всички бяхме оневинени, но една година имаше групи хора на улицата - националистически групи, плюещи по снимките ми, изгарящи знамето на Европейския съюз. Арменският геноцид е много сложна тема в Турция, емоционално заредена тема е - цялото това преживяване беше доста нараняващо за мен. Бях много наранена, но през това време получавах много положителни съобщения от читателите - от хората, които наистина четат литература.
Това ли беше най-трудният период в личния и професионалния Ви живот?
Това беше труден период, но ако трябва да съм честна, не мога да кажа… Може би ще се изразя така – мисля, че е трудно да си турски писател, думите тежат, думите са тежки в Турция. Но ако трябва да съм честна, мисля, че е по-тежко да бъдеш жена писател в Турция. Когато пишеш за пол, когато пишеш за сексуалност, насилие върху жени, отново можеш да засегнеш властите. Преди две години и половина отново работата ми беше разследвана от прокурор и полицейски офицери нахлуха в издателството ми в Турция, за да вземат книгите и да видят дали не е престъпление. Този път бяха изследвани за т.нар. нецензурност, защото аз пиша за насилието над жени, насилието над деца, за детските права… Пиша за тези проблеми, защото те се случват, това е част от реалността. Вместо да се направи нещо по въпроса, вместо да се отворят приюти за потърпевши от насилие, вместо да се променят законите, вместо да се приложи Истанбулската конвенция - фактът, че властите изследват художествени писатели, които пишат за тези проблеми, е откачено. Така че това, което се опитвам да кажа, е, че е трудно да се пише по политически проблеми, но е също трудно да се пише и за пол и сексуалност. В Турция един писател може да засегне която и да е власт, защото думите са тежки и няма свобода на словото.
Независимо от всичко, Вие сте най-четената писателка в Турция и вторият най-четен автор след Орхан Памук. Какво е чувството да имаш любовта на хората?
Мисля, че е много трогващо, защото в Турция книгата не е лична вещ, така че ако един читател хареса книга, той не я слага обратно на лавицата, а я дава на леля си, лелята я дава на съседката, съседката я дава на сина си. Страхотно е да видиш как едно и също копие пътува. Виждала съм копия на книгите си, подчертани с различни химикалки, защото много хора са ги чели. Това е красиво, това е много ценно - и мисля, че думите имат значение, историите имат значение, също и свободата на словото има значение - и когато нямаш това, е много трудна обстановка за един автор.
Знам, че в момента лекувате душата си, докато пишете. Кога можем да очакваме новата Ви книга, чух, че ще е през август?
Така е. Излиза през август. Озаглавена е "Островът на липсващите дървета". Историята се развива в Кипър и Великобритания. Преди всичко това е книга за любов - за забранената любов, но освен това и за война, за разделение, за различия, за паметта между поколенията. Това е и книга за едно смокиново дърво, говори се за корените, за изкореняването. Разказва историята на човешкия вид през погледа на дървото.
Вижте повече във видеото в сайта на bTV Новините.
