Холивуд често е критикуван, че представя неточно историята, а това важи с особена сила за филмите за Древен Рим, пише National Geographic.
Неточностите започват още от липсата на характерните ярки цветове – както по одеждите на героите, така и по мраморните статуи, които в действителност са били боядисани. В един от най-известните филми за Рим – „Гладиатор“ – историческите грешки са многобройни: от начина, по който са въоръжени бойците, до тигрите, пуснати на арената. Продължението стига още по-далеч – морска битка се разиграва в Колизея, въпреки че по това време арената вече не е могла да бъде наводнявана, а бели акули нападат падналите във водата гладиатори. Връх на художествената измислица е сцената, в която гладиатор язди носорог със седло и стремена.
И все пак има едно нещо, което Холивуд уцелва – гладиаторите наистина са били секссимволите на Древен Рим, макар и не по начина, по който съвременното кино ги представя.
Графити, открити в казармите на Помпей, показват, че самите гладиатори са се възприемали като обекти на желание. Крецес, боец от типа ретиарий, въоръжен с мрежа и тризъбец, се хвали, че „се справя с момичетата през нощта, сутринта и по всяко друго време“. Неговият приятел Целад, тракиец, който се сражавал с малък щит и извит меч, нарича себе си „любимец и гордост на момичетата“. Двамата дори се определят като „господари на момичетата“.
Не само гладиаторите са смятали, че притежават сексуален чар. Латинският поет Марциал нарича прочутия боец Хермес „любимец и страст“ на ludiarum – разговорно название за жени, привлечени от гладиатори. Християнският богослов Тертулиан осъжда тази страст, като пише, че мъжете отдавали душите си, а жените – телата си на гладиаторите.
Парадоксът е, че те далеч не отговаряли на класическия идеал за мъжка красота. В древногръцките статуи, като прочутия „Дорифор“ на Поликлет, идеалният мъж е млад, строен, мускулест и без физически недостатъци.
Повечето гладиатори обаче изглеждали съвсем различно. Те се хранели с висококалорична предимно вегетарианска диета, основана на големи количества ечемик и боб. Християнският епископ Киприан пише, че телата им били умишлено угоявани, за да издържат по-дълго на смъртоносните битки.
Днес учените смятат, че богатата на въглехидрати храна изграждала дебел слой подкожна мазнина, който предпазвал жизненоважните органи. Така бойците можели да получават зрелищни, кървящи рани, без те непременно да бъдат смъртоносни. Телосложението им вероятно е наподобявало това на съвременен щангист или ръгбист.
Тежките тренировки и специалният хранителен режим оставяли трайни следи по телата им. Анализ на останки от гладиаторско гробище в древния Ефес, днешна Турция, показва, че гладиаторите са имали по-лошо състояние на зъбите от останалото население. Причината била кашавата им храна, както и физическият и психическият стрес, който намалявал отделянето на слюнка. Това вероятно е водело и до лош дъх.
Постоянните упражнения променяли и телосложението им. Според Плиний Стари гладиатор на име Студиоз имал дясната ръка по-дълга от лявата. Археологически находки потвърждават, че подобни асиметрии не били рядкост. В гладиаторско гробище в Йорк, Англия, един от всеки седем бойци е имал една ръка значително по-развита от другата – подобно на средновековните английски стрелци с дълъг лък.
Екипировката също оставяла следи. Според сатирика Ювенал гладиаторът Сергий, който избягал със съпругата на сенатор, имал дълбока бразда на челото и деформиран нос от постоянното триене на шлема. Към това се добавяли и многобройните белези от битките. Скелети от Ефес и Йорк показват следи от удари с остри и тъпи оръжия, като част от травмите са били напълно зараснали. Особено впечатляващ е случаят на гладиатор от Ефес, който преживял ампутация на крак и впоследствие вероятно станал инструктор, пише още БГНЕС.
Какво тогава е правело тези едри, белязани и често обезобразени мъже толкова привлекателни?
Историците смятат, че това е било съчетание между мрачния блясък на насилието и привлекателността на забраненото. Ювенал ясно описва защо съпругата на сенатора се влюбила в Сергий: „Той беше гладиатор, а това превръща всеки в Адонис... Жените обичат стоманата.“ Думата ferrum („стомана“) се използвала като метафора както за меча (gladius), така и като жаргон за мъжкия полов орган.
Гладиаторите заемали най-ниското стъпало в римското общество. Сред тях имало военнопленници, престъпници, роби, както и свободни мъже, които доброволно ставали гладиатори, полагайки клетва „да бъдат изгаряни, оковавани, бити и убивани с меч“.
Римските автори вярвали, че именно тази комбинация от опасност, грубост и социална забраненост ги правела особено привлекателни за жените от висшето общество. В романа „Сатирикон“ на Петроний една прислужница казва, че господарката ѝ е сред жените, които арената разпалва до страст, а най-силно удоволствие ѝ носело дори да целува следите от камшика.
За римляните гладиаторите били въплъщение на опасното, дивото и забраненото – истинските секссимволи на своята епоха.
