На 26 октомври 1956 г. света напуска Никос Казандзакис, считан за най-важния представител на гръцката литература и философия от 20 век. Гръцкият писател се разминава само заради един-единствен глас с Нобеловата награда за литература, която французинът Албер Камю печели през 1957 г. Най-известната му книга безспорно е "Алексис Зорбас", която му носи световна слава, след като е филмирана като "Зорба гъркът" през 1964 г. с легендарния Антъни Куин в главната роля.
Първообразът на героя е македонският миньор Георгиос Зорбас, когото писателят нарича с думите "възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си".
Епитафията "Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен" стои върху голям дървен кръст на гроба на Никос Казандзакис в катедралата на родния му Ираклио.
Днес се навършват 67 години от смъртта на гръцкия писател, а ние почитаме живота и литературното наследство на Никос Казандзакис с уводен откъс от емблематичния роман за Зорбас.
Много пъти съм имал желание да опиша живота и дейността на Алексис Зорбас, един стар работник, когото много обикнах.
През живота ми мои най-големи благодетели са били пътешествията и мечтите; от хората, живи или покойници, малцина са ми помогнали в борбата ми. Ако обаче бих поискал да определя кои хора са оставили най-дълбоки следи в душата ми, бих се ограничил вероятно на трима-четирима: Омир, Бергсон, Ницше и Зорбас.
Първият бе за мен ясното, блестящо око - като слънчевия диск, - което осветява със спасителното си сияние всичко; Бергсон ме избави от неразрешими философски терзания, които ме измъчваха през ранната ми младост; Ницше ме обогати с нови терзания и ме научи да превръщам нещастието, огорчението, неувереността в гордост; а Зорбас ме научи да обичам живота и да не се боя от смъртта.
Ако би трябвало днес да избера измежду всички хора някого за свой духовен водач, "гуру", както го наричат индусите, "старец", както го наричат монасите в Света гора, сигурно щях да избера Зорбас.
Защото той притежаваше онова, което е нужно на един писарушка, за да се спаси: онзи първичен поглед, който в миг се стрелва високо и улавя храната си, онази, съзидателна, всекидневно обновяваща се простота да вижда винаги нещата сякаш за първи път и да придава девственост на вечните обикновени елементи: въздух, море, огън, жена, хляб; уверена ръка, младо сърце, смелост да се подиграва със собствената си душа сякаш в него имаше някаква друга, по-голяма от душата му сила, и най-сетне онзи буен, ясен смях, който идеше нейде от дълбоко, по-дълбоко и от глъбините на човека, и в критичните моменти избухваше като избавление от старческите гърди на Зорбас; избухваше и можеше да срине и сриваше всички прегради - морал, религия, отечество, - които клетият страхлив човек е издигнал около себе си, за да изкрета безопасно животеца си.
Когато помисля с каква храна са ме тъпкали толкова години книгите и учителите, за да наситя една изгладняла душа, и с какъв лъвски ум ме нахрани Зорбас за няколко месеца, с мъка успявам да сдържа гнева и огорчението си. По една случайност животът ми отиде на халос - много късно срещнах този "старец" и онова, което все още можеше да се спаси в мен, беше вече незначително. Големият поврат, цялостната промяна на фронта, "възпламеняването" и "обновлението" не станаха. Беше вече много късно. И така, Зорбас, вместо да стане за мен един висок, повелителен образец на живот, изпадна дотам, че се превърна, уви, в литературна тема, та да надраскам още доста коли хартия.
Тази жалка привилегия — да правиш от живота изкуство, се оказва гибелна за множество хищни души. Защото намирайки по този начин изход, силната страст се измъква от гърдите и душата бива облекчена, не се разпалва вече, не чувствува вече нужда да се бори тяло с тяло, като се намесва пряко в живота и деятелността - а се радва, когато вижда как силната й страст се разтапя във въздуха като колелце от дим.
И не само се радва, но се и гордее с това; смята, че върши някакво високо дело, като превръща този мимолетен неповторим миг - единствения, който в безкрая на времето има плът и кръв - уж във вечен. И така, Зорбас, този изтъкан само от плът и кости човек, се превърна в ръцете ми в мастило и хартия. Без да желая това - напротив, аз дори исках тъкмо обратното, - в мен отдавна започна да кристализира митът за Зорбас. В глъбините на душата ми започна тайнствената преработка; отначало някакво звучно вълнение, една трескава наслада и тревога, сякаш в кръвта ми беше проникнало чуждо тяло и организмът ми се мъчеше да го надвие и унищожи, като го асимилира. И около това ядро започнаха да се въртят думите, да го обграждат и да го хранят като зародиш. Избистряха се мъглявите спомени, изплуваха потъналите в забрава радости и скърби, преместваше се в някаква по-лека атмосфера животът, превръщаше се Зорбас в приказка.
Не знаех още каква форма да придам на тази приказка за Зорбас: роман, песен, заплетен фантастичен разказ на Шехерезада или сухо, кратко да възпроизведа разговорите си с него някъде из критското крайбрежие, където живяхме известно време - копаехме и търсехме уж лигнит. И двамата знаехме много добре, че този практичен повод беше само прах в очите на хората; ние гледахме час по-скоро да залезе слънцето, да си отидат работниците, та да се проснем и двамата на крайбрежния пясък, да хапнем от вкусното ни селско ядене, да пийнем от сухото критско вино и да подхванем приказките.
Аз повечето пъти не говорех: какво може да каже един "интелигент" на една хала? Слушах го как ми разказва за своето село на Олимп, за снеговете, вълците, комитите, "Света София", лигнита, магнезита, жените, бога, отечеството и смъртта - и изведнъж, когато се разпалваше и думите не му достигаха вече, той скачаше прав върху едрия крайбрежен чакъл и почваше да играе хоро.
Як, строен, кокалест, с отметната назад глава, със съвсем кръгли, малки като на птица очи, той подскачаше и крещеше и тупаше с широките си ходила край брега, и пръскаше със солена вода лицето ми.
Ако се бях вслушал в зова му - не в зова, а във вика му, - животът ми щеше да придобие стойност, щях да изживея с плът и кръв, и кости всичко онова, което сега като наркоман обмислям и създавам с перо и хартия.
Но не посмях. Гледах как Зорбас посред нощ играе хоро и цвили и ми вика да изскоча и аз от удобната черупка на благоразумието и навика, да тръгна на големи пътешествия с него, но аз продължавах да стоя неподвижно и да зъзна.
Много пъти съм се срамувал през живота си, защото съм залавял душата си, че не смее да направи онова, което най-великото безумие - същността на живота - ме зовеше да извърша; но никога не съм се срамувал заради душата си толкова много, колкото пред Зорбас.
