Родила съм се срещу нея
Дните и годините ми текат в нейното подножие. Всяка сутрин виждам първо нея.
– Здравей! – казвам тихичко.
– Здравей, птиче – ласкае ме тя.
Защо "птиче”, като никога, освен на сън или в самолет, не съм летяла... ? Само тя си знае.
– Как спа? – неизменно питам.
– Супер!
– Е, да – казвам завистливо, - там горе, сред звездите... Сигурно е прекрасно!
– А какво ти пречи и ти да си сред звездите, птиче?
– Как какво? – пообърквам се малко аз. – Светлинните години разстояние до тях... Задълженията, грижите, тревогите... Много може да си говорим за нещата, които ми пречат.
– Вечер погледай звездите и помисли за тях преди да заспиш. Те сами ще слязат при теб. Опитай и ще видиш... Лесно е!
Така си говорим сутрин с планината. После..., обсебена от моите човешки работи, забравям за нея чак до следващата утрин.
Планината... !
Спокойна и уверена в света и в своето присъствие. Често слънчево усмихната, понякога облачно намръщена, но никога лоша и отмъстителна. В сърцето ми грее в синьо-зеленото пролет и лете, в червеното злато – на есен, в блестящото снежно през зимата, но никога в черно. Дори, когато зъл пожар гори гръдта й и пламтят гористите й склонове... Сигурно я боли. Сигурно й е мъчно за изгорелите дървета като за свидни рожби, но не казва нищо. Тя знае: на мястото на погубените ще се родят нови, може би още по-красиви, по-мъдри и добри...
Кога?... След колко време?... Няма значение. Тя е обитаваната вечност...
