.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Мигновения, мигновения...

Йоана Гъндовска | преди 6 години
Стъпка на пясъка
Няколко особени урока, които Йоана Гъндовска научи и... споделя


Обичам да създавам в главата си хора, места, ситуации, а понякога опитвам и с времена. И ако творенията ми не успеят да се приземят в реалността точно така, както са се изродили от въображението - катастрофирам опасно.

Нетърпелива съм и искам веднага и сега желанията ми да се проектират в пространството. А това, освен че често носи поражения върху Мига, блокира сетивата и замъглява хоризонта. И така, когато Истинското се изправи с цялата си мощност и великолепие, може да не го познаеш и да го подминеш (в по-добрия случай ), или да не му повярваш и да го изрониш отвътре (в по-лошия). И в крайна сметка го зацапваш, не...съсипваш го, рушиш.

Попадала съм не малко пъти в такива ситуации. В случая с хората, след катастрофата решавам, че ми липсва разпознаваемост. Но не е така. Познавам ги, просто умът ми е създал огромна вселена от топли кожуси, които нахлузвам върху крехките рамене на физическата форма. И ме е страх да махна кожуха. В случая с местата – решавам, че не ми стига това, на което съм попаднала (дори да е най-приказното на света) и трескаво се опитвам да намеря друго. Онова съвършеното. Но такова няма. А и да има - местата, както и хората, са доста подвижни. Да не говорим за ситуациите. Във всички тях важна е енергията. И ако не се оставиш да те опознаят, рискуваш да се луташ и да пътуваш без посока.

Напоследък съзнанието ми беше претоварено с прекалено много страхове, които превръщаха в моряшки възел всеки мой опит да изляза от мрака. Всичко това ме караше да бъда още по-бдителна към всеки детайл, съответно

започнах да измислям и елементарните частици

В един момент загубих целостта на картината, на моя свят. И започнах да затъвам...най-вече в тъгата.

Докато една подобна на гореописаните ситуации не ме изсветли. Бях нарисувала в главата си вълшебно място за релакс (разбирате колко е важно, особено когато си на ръба да се вречеш на страха). Намерих го и отидох. Имах нужда от някакво божествено откъсване от реалността. Обаче... проектът ми нещо не нацели контурите на реалното. Бях пред нова катастрофа. Оправдавах пътно-транспротното произшествие в ума си с факта, че нещо навън не е станало както трябва, което, разбира се, не беше вярно. Няма как пясъкът да поеме вината.

По-лошото е, че си давах сметка как всичко това вреди не само на мен, но и на моите близки. И въпреки това дни наред се влачих по коридорите на абсолютния лабиринт. До... една сутрин или вечер, не помня точно - нещо стана – една книга, която четях в момента, усмивката в очите на едно дете (моето прекрасно дете ) и едно преливащо в различни нюанси на синьото море, а може би един разговор промени всичко. Ей така, изведнъж.

Лабиринтът стана еднопосочна улица

Не е важно коя е книгата. Може да е всяка книга – във всеки един момент, с всеки един човек. Но книгите, за пореден път се убеждавам, са светкавично и ефикасно лекарство срещу всичко наранено. Лично мен в повечето случаи книгите са ме разтърсвали, карали са ме да си задавам въпроси. В този случай – книгата ме подреди. А може да е било и детето или пък морето, или онзи разговор...

Което и да е – ефектът бе мигновен. Без да анализирам кое, как и какво, се почувствах олекотена, уютна, гостоприемна. Нужно беше само очите ми да видят, а не само да гледат това, което е до мен, в мен. И да му се наслаждават – тук и сега.

Урок номер едно за мен – виждай!

Урок номер 2 – мигът е неподвластен на предварителни планове. Не се опитвай да го опитомиш. Остави го да те обладае. Колко пъти съм си казвала – изпуснах момента и така се упреквах за грешките си. А това е една от грешките, които правя – мислейки, че мога да го хвана, задържа, но не мога. Трябвало е да го изпусна, мигът не може да бъде уловен…дори снимката не може. Стопкадърът е просто фиксиране на емоция, а мигът е вече спомен. Друг е наред, после трети и т.н. И няма нищо по-хубаво от това да знаеш, че винаги идва следващ. И е добре, че миговете не попадат в мрежата, а правят път на следващия.

И така си имам моя история

Урок номер 3 – махане на кожуха. Понякога той помага, но по-често пречи. Всичко това не означава, че не мисля за бъдещето и че не трябва да правя планове. Означава просто, че не бива да си измислям въображаеми светове, които да опитвам да живея паралелно с действителните.
Урок номер 4 в моя списък. Нужно е търпение. Търпеливо да преследваш целта си, вместо да захапваш като хищник е бавният, но със сигурност – по-хуманен начин. Не насилваш. Вредиш по-малко на другите, оставяш ги сами да те намерят. Да, може и да не те открият, но това просто значи, че не е трябвало да те намират. Защото ти пръв си ги открил и ако не са те видели…значи не могат да те видят, а ако не могат… за какво са ти. Не става въпрос само за хора. Същото е и с местата, и със случките. Обратното прилича на ония деца от софийските кръстовища, които с арогантна упоритост искат да ти измият прозорците на колата.

Често, като се сблъскам с мъничко камъче по пътя си, все едно попадам на пистата и трябва да бягам поне 400 метра с препятствия. Понякога не е нужно да прескачаш препятствията. Измамно е, че само така ще си научиш урока. Понякога трябва просто да вземеш камъчето за късмет. Пестиш време.

А времето... С времето е свързан последният засега, не най-важен, но достатъчно ценен за мен урок. Времето е рядък дар, който често лично аз забравям. И затова се опитвам да съм в него. Нужно е будуване - на сърцето, на ума, на душата, на онова, което те кара да не спираш да търсиш (да търсиш, не да измисляш ) – хора, места, истории, звезди, енергии... Защото, ако спреш и живееш в някакъв твой идеален въображаем свят, или пък просто си седиш и псуваш реалността – може да се окаже, че времето няма да ти стигне да осъществиш всичките си желания. И да стигнеш дотам да искаш да си поръчаш време, да си готов да платиш сметката, но да няма кой да ти вземе поръчката.

Понякога си мисля дали времето, в което живея, е моето време. Грешка. Моето е. Иначе нямаше да съм тука.

... Щях да забравя – и ако може да не се държа като дете, когато трябва да съм възрастен и обратното. И да играя!

* Част от песента от филма „17 от пролетта”, автор на текста Роберт Рождественский

 

Как ви действа есента?