Веднага след като вдигна световната купа с отбора на Испания, полузащитникът на Атлетик Билбао Нико Уилямс занесе златния медал на майка си Мария.
Прекосява пустинята бременна
Нико Уилямс е роден в Испания. Семейство му обаче емигрира от Гана. През 1994 г., когато Мария е бременна с първия си син Иняки, двамата тръгват пеша от Гана към Европа, преминавайки през Буркина Фасо, Мали и Алжир, за да достигнат Мелиля — испанския анклав в Северна Африка. Пътуването им през пустинята Сахара е било изключително тежко: дни наред без храна и вода.
Двойката трябвало да преодолее различни опасности и да даде всичките сис пестявания на организация за трафик на хора, която впоследствие ги измамила, според Artículo 14. Първоначално те обмисляли да отидат в Обединеното кралство, но семеен приятел им казва, че за хиляда долара могат да пътуват до Испания, като прекосят Гибралтарския проток.
Подобно на много други мигранти и те се оставят съдбата си в ръцете на трафиканти на хора, за да стигнат до границата. Според Contexto, след като пътуват част от пътя с микробус, са принудени да напуснат, преди да стигнат до крайната точка, изоставени без храна и вода. В продължение на дни те трябвало да вървят през пустинята, от което стъпалата на бащата на Нико се разраняват сериозно. Някои хора от групата умират по пътя и трябвало да бъдат погребани. „Ако знаех през какво ще преминем, нямаше да тръгна“, признава Мария години по-късно.
Макатр и трудно, успяват да стигнат до Испания. Но достигането на целта им не означавало край на проблемите им. Те били арестувани, затворени и докато чакали депортиране като нелегални имигранти, адвокат от Каритас ги посетил и предложил решение: „Кажете, че сте от страна във война и че търсите политическо убежище.“ Те решават да послушат предложението му, заради което унижожават документите си от Гана и твърдят, че са от Либерия, която по това време е в гражданска война.
Установяват се първо в Малага, после в Мадрид. Същият адвокат намира работа за бащата на Нико. В Билбао Мария ражда Иняки, първородния им син, който също играе като нападател за Атлетик Билбао. Няколко години по-късно те се местят в Памплона, където през 2002 г. се ражда Нико.
Мария работела на няколко места едновременно, за да издържа семейството си. Съпругът й Феликс известно време работи като пастир и строител, а по-късно заминава за Лондон. Семейството живее скромно в La Rochapea, работнически квартал на Памплона.
Мама на първо място
Отсъствието на бащата, заради работа прави по-големия брат мъжа в къщата. Той поема отговорности, несъответстващи на възрастта му - водел Нико на училище и тренировки, правел му сандвичи и дори го къпел. Самият Нико многократно е признавал, че брат му е бил един от хората, които са му помогнали най-много през детството му и са му проправили пътя да стане професионален футболист.
В интервю за Форбс младият футболист си спомня как е пътувал със семейството си до Дубай на почивка. Всички отиват на екскурзия, в която е включвала каране на мотоциклети през пустинята. „Беше нещо, което трябваше да е забавно, но когато майка ми стъпи на пясъка, споменът за това нахлу отново и тя започна да плаче; беше ѝ наистина трудно.“
За периода, в който е живеел заедно с майка си, Нико споделя "Имам късмета да живея с майка си и се надявам да остана още много години у дома. Никъде не е като у дома."
Години наред родителите му избягвали да му казват истинските обстоятелства около пристигането им в Испания. За да го защитят, те обяснявали, че са пътували със самолет от Гана. Нико научил цялата история едва когато пораснал. В интервю за La Vanguardia по време на Световното първенство по футбол в Катар той описва този момент като „проверка на реалността“ и обяснява, че след това решил да работи, за да измъкне майка си от бедността.
„Родителите ми никога не са наранявали никого, те само искаха да се интегрират и да допринесат за обществото, а децата им са горе-долу същите“, признава Нико, след като става обект на расистки викове по време на мач срещу Атлетико Мадрид.
След победата на Испания на Световното първенство 2026 той занесе първо на нея златния си медал, като символ на благодарност за нейния труд и жертви. Също на нея той посвети и европейското злато през 2024 г.
„Бягам много бързо, но не мога да бягам толкова бързо, колкото майка ми. Защото тя някога избяга от смъртта, прекосявайки пустинята Сахара от Гана до Испания, за да стана това, което съм аз днес. Дадох медала на майка ми, защото тя го заслужава повече от всеки друг.“
Когато говори за истинските си приоритети, Нико обикновено се връща към тежката семейна тема. „Щастието е, че родителите ми живеят добре сега“. Мария преминава пустинята Сахара бременна, за да отгледа по-късно световен шампион. И този шампион поставя мама на първо място!
