След „Един френски роман“ Фредерик Бегбеде отново се заема да осмисли своето битие, белязано от чара на носталгията. Резултатът е „Бараж срещу Атлантика“, който влиза в българските книжарници на 28 април в превод на Красимир Петров. На същата дата излиза от печат ново издание на едно от славните заглавия на Бегбеде: „9.99 евро“.

В „Бараж срещу Атлантика“ (превод: Красимир Петров, 296 стр., цена: 20 лв.), препратка към „Бараж срещу Пасифика“ на Маргьорит Дюрас, писателят се връща към едно вече окончателно отминало време. Дошъл е краят на празника. Единственият лек срещу самотата си остава любовта, която, дори остаряла, дори изхабена и изморена, си остава любов.

Снимка: Евгений Милов

Веднъж френският писател Фредерик Бегбеде случайно вижда във витрината на една галерия картина, която привлича вниманието му: фотьойл с тапицерия на зелени и бели райета на верандата на хижа, поставен пред работна маса с мастилница и перо на фона на екзотичен плаж. Купува картината, после изведнъж си спомня: това е Аркашонският басейн с нос Фере, където живее неговият приятел Беноа Бартерот.

Този спомен го връща назад във времето и Бегбеде сяда да пише. Подобно на вълни, фразите една след друга нахлуват в ума му и се изливат върху страниците в размисли за писателския труд, за неуморното дирене на творческия порив, мимолетен като желанието. Така миналото се завръща, за да се превърне в защитна преграда срещу настоящето…

Фредерик Бегбеде (р. 1965 г.) е бравурен разказвач, язвителен до болка критик и неуморим бунтар, добре известен в България със своите романи, новели и есеистични сборници. Учи политически науки в Париж, има диплома по маркетинг, упражнява професията си в нашумяла рекламна агенция, работи като публицист и телевизионен репортер. Литературните му подвизи са много и се отличават с пикантен хумор, хапливи анализи на съвременното общество и ексцентрични равносметки. Писателите, повлияли върху артистичната му чувствителност, са Мишел Уелбек, Брет Ийстън Елис и Джей МакАйнърни.

 

Сред най-известните му произведения се нареждат романите „Любовта трае три години“, „Windows on the World“, „Един френски роман“, който отнесе награда наградата „Рьонодо“ и, разбира се, „9.99 евро“ – книга за умелата манипулация на рекламистите криейтъри, филмирана през 2007 г. под режисурата на Ян Кунен. А „Човекът, който плаче от смях“ е съкрушително горчива сатира, която отново среща читателите с Октав Паранго, алтер-егото на писателя.

Прочетете избран откъс от „Бараж срещу Атлантика“, която излиза от издателство "Колибри". >>>

Един френски роман, втори том

 

На моята опора, моята Пенелопа,

моя фотографка, мой сексшоп,

майка на Уна и Лени,

и спасителка на моя живот:

г-жа Лара Мишели,

която носи също моята фамилия.

 

„Веднъж излезеш ли от детството, трябва дълго да страдаш, за да се завърнеш обратно в него, както в края на нощта посрещаш нова утрин.“ - Жорж Бернанос, „Диалози на кармелитките“, 1947 г.

 

„We look at the world once, in childhood. The rest is memory.“ - Луиз Глюк, носителка на Нобелова награда за литература, 2020 г.

 

„Всички деца порастват, само едно дете не порасна.“ - Джеймс М. Бари, първото изречение от Питър Пан, 1911 г.

 

КНИГА ПЪРВА

Фрази

 

Сама по себе си идеята е нищо; липсва ли фраза, по-добре да ходя да спя. - Жюл Рьонар

 

Бих искал първо да направя едно признание: аз вярвам в световната конспирация.

 

Вярвам, че Земята е намислила да затрие човека.

 

Човешкото същество е причинило такива опустошения по повърхността на Земята, че е съвършено разбираемо намерението ѝ да се избави от него.

 

Макар да сме наясно защо светът иска да ни премахне, ние все пак трябва да се защитаваме.

 

Занапред човешката участ е на паразит, който се опитва да оцелее във враждебна околна среда.

 

Вероятно се питате защо прескачам два реда след всяка фраза.

 

Също като рамката на картина, белите полета между фразите им придават величавост.

 

Удавена в изписаната от край до край страница, фразата губи своята притегателност.

 

Моите фрази ще се съобразяват с литературната дистанцираност.

 

Със своята отстраненост върху страницата моята фраза ще привлича погледа подобно на манекен във витрина.

 

Намираме се на борда на потъващ кораб и този кораб е Земята.

 

Прозрението на Кафка се оказва вярно: вече няма разлика между човечеството и хлебарката.

 

Нищо чудно бялото поле около фразата да излезе по-красиво от нея: не твърдя, че моят експеримент не съдържа риск.

 

Всяка фраза трябва да буди желание да бъде прочетена следващата, но същевременно да съхранява своята самостойност.

 

Бялото поле между фразите не ги изолира, а ги излага на показ.

 

Сутрин заплахата от страна на океана изглежда далечна.

 

Изкуството на писателя е в прикриването на шлаката.

 

Аз съзнателно избирам да направя обратното.

 

Ще дестабилизирам относителните изречения.

 

В Автопортрет Едуар Льове прибягва до друга система.

 

Неговите фрази не са свързани помежду си, но в своята цялост книгата му представлява рисунка на човек.

 

Тази книга прилага по нов начин неговия принцип на прекъснатия колаж.

 

Великата дюна Пила представлява киноекран, върху който слънцето прожектира филм, където главни изпълнители са облаците.

 

Сенките върху пясъка разиграват светлинен сценарий.

 

Оригиналната лента на тази няма фреска се нарича „Спомен“.

 

За да престане човек да пише сатирични романи, е достатъчно да слуша изпълнения на Оркестрал Манувърс Ин Дъ Дарк, застанал бос с лице към застиналото море.

 

Бих искал с тази книга да разоблича всички онези, които са се наговаряли да ме направят щастлив.

 

Паметта ми се завръща на несвързани откъслеци (или пък свързани, без да се интересува от мнението ми).

 

Припомням си на проблясъци: спомените ми са стробоскопични.

 

Миналото ми изпраща есемеси.

 

Усещам, че рискувам някъде по пътя да изгубя моя читател.

Продължи да четеш