Ден шести. Не ги броя, но днес ме попитаха и изведнъж си спомних: в Киев сме от вторник. Аз и Саша (Александър Осиченко - оператора на нашия екип - б.р.). Толкова се зарадвах, че отивам с него. Знаех си, че ще е незабравимо. Въпреки това, с ръка на сърцето признавам: не очаквах да има война.

Шест дни. Това се равнява на 144 часа, на 8640 минути, или на 518 400 секунди. Естествено, че не ги знам наизуст. Не съм чак толкова добра по математика. Убивам времето, в което не мога да заспя като отварям калкулатора. От любопитство. И с надеждата, че все пак ще заспя. Почти не ми се получава. Но напредвам. В четвъртък през нощта не мигнах, в петък май успях за час, в събота за два. Може би тази нощ ще ги направя три.

Киев - този велик град ми грабна и съня, и сърцето. Не си представях, че ще стане така. Темата ме вълнуваше и просто исках да предизвикам себе си. Понеже така правя обикновено. Вдигам летвата и се засилвам. И този път беше така. И без значение какво стана и какво предстои, не съжалявам. Пак бих тръгнала за Украйна.

Човек се адаптира. Към всичко. Въпросът е да държиш ума си хладен. Да не се оставиш в капана на емоциите. И тук благодаря на мама. Най-вече на нея. Че не ми звъни в истерия на всеки кръгъл час. Благодарна съм на близките си, с които успявам да разменя по 2-3 реда дневно. И стига толкова.

Всъщност, след мама, най-много благодаря на покойната ми баба журналистка, която все ми повтаряше, че трябва да поставям всичко под съмнение. Бабо, ти беше права!

Снимка: bTV

Мисълта ми беше, че всичко е наред. А ако не ви се струва така, да знаете, че има много по-лошо. Ние със Саша сме добре. Наистина. Нищо не ми тежи, освен проклетата аларма. Но дори с нея съм в мир, тъй като почти не ми е нужна. Навивам я за всеки случай за 5:00, за да имам два часа преди първото живо за деня. Време за мен: да се съвзема, да прочета какво се случва навън, да се подготвя за ефир.

Навън. За нас със Саша, на практика навън не съществува от петък, когато нещата излязоха от контрол окончателно. Градът е блокиран. Небето е затворено. Нямаме право да напускаме територията на хотела. Знаем за събитията отвъд вратата на нашето убежище, но опасността не я виждаме с очите си. Просто я усещаме от онова, което четем, което виждаме в интернет и в социалните мрежи. Да не можеш да видиш опасността, но да усещаш сянката ѝ, е усещане, от което бих искала да се отърва.

Навън има комендантски час. Навън са само военните, полицията и въоръжените доброволци. За нас светът е зад заключените врати на огромната сграда, в която сме шепа хора - общо трийсетина души: 8 българи, семейство французи, един британец, шепа украинци.

Десетимата души персонал са затворени заедно с нас. Не спят. Придремват заедно с нас в бомбоубежището. На крак. Толкова мили, сърдечни и отзивчиви хора. Всеки със своята съдба.

Цветана Балабанов е международен репортер на bTV Новините и специален пратеник на bTV в украинската столица Киев.

Вижте повече в сайта на bTV Новините.