На 17 септември 1898 г. в град Кукуш (тогава в Османската империя, днес Килкис в Гърция) е роден българският поет и журналист Христо Димитров Измирлиев, известен с псевдонима Христо Смирненски. Роден в семейството на Димитър Христов Измирлиев, той се премества със семейството си в София след опожаряването на родния му град. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар, а основна тема в творчеството му е социалната несправедливост. Завещава ни над 800 лирически произведения и над 100 прозаически.
В края на краткия си живот (Смирненски умира на едва 24 години) е отпечатана и последната му творба – сатирата "Приказка за стълбата", в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали "принцове". Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е посочена от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Тя не засяга само тези ренегати, но се отнася и за "всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене" - онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на убежденията си, на нравствеността си, която продават на Дявола, за да стъпят на всяко едно ново стъпало.
Днес се навършват 121 години от рождението на Христо Смирненски, а ние почитаме големия български поет с "Приказка за стълбата".
Посветено на всички, които ще кажат:
"Това не се отнася до мене!"
- Кой си ти? - попита го Дяволът.
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
- Виж голите им кървави меса.
- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
- Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
