От приказките можем да научим много за човешкото поведение. В тях са заключени нашите страхове, фантазии и мечти, целите, които си поставяме и постигаме, заплахите и предизвикателствата, пред които трябва да се изправим. Хорхе Букай разказва на един модерен и магичен език 15 приказки и класически истории: Грозното патенце, Спящата красавица, легендата за Одисей и други. Авторът изказва традиционната поука, но обръща внимание и на съвременната интерпретация, чрез която разкрива най-доброто и най-лошото в нас и нашето поведение.
Освен че ни припомня важни морални уроци, тази книга ни дава възможност да се върнем към възхитителните приказки от нашето детство и да научим любопитни факти за това как е възникнала всяка от тях и как се е съхранила през времето и различните култури.
Автор на повече от 20 книги, преведени на над 30 езика, Хорхе Букай е един от най-четените писатели на нашето време. Книгите му са бестселъри в цяла Южна Америка и особено в Аржентина, Венесуела, Чили, Уругвай, както и в Мексико... Книгите му се радват на огромна популярност и в редица европейски държави: Испания, Германия, Русия, Гърция и др. В последните години и България се нареди сред страните, оценили подобаващо творбите на Хорхе Букай.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Аржентинският писател е роден през 1949 г. в скромно семейство във Флореста, недалеч от Буенос Айрес. Започва да работи едва тринайсетгодишен и минава през най-различни професии – от търговец до шофьор на такси, за да стане прочут автор, терапевт и преподавател.
През 1973 г. Хорхе Букай получава диплома по психиатрия към Медицинския университет в Буенос Айрес и специализира гещалттерапия в Аржентина, Чили и САЩ. След повече от 30 г. работа като психиатър и психотерапевт, той определя себе си като "професионален утешител", а своите книги – като "терапевтични инструменти". На въпроса как е станал толкова добър терапевт, Хорхе Букай отговаря, че не толкова образованието, а именно "школата на живота" и разнообразните професии, които е сменил, са му дали способността да разбира така добре хората.
Макар самият Хорхе Букай да твърди, че не е писател в буквалния смисъл на думата, през 2006 г. книгата му "Кандидатът" печели авторитетната испанска награда на град Торевиеха за най-добър роман на испански език. В книгите си Хорхе Букай никога не дава магически формули и предписания как да живеем живота си. Той разказва истории, които черпи както от живота, така и от антични митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки и басни. Тези истории могат да ни трогнат или да ни разсмеят, но най-вече ни карат да се замислим. А това е първата стъпка по пътя към себепознанието и личностното израстване.
Част от темите, които Хорхе Букай засяга, са търсенето на смисъл, самоуважението, отношенията в двойката и семейните конфликти, преодоляването на скръбта, вината и депресията, нуждата от любов и самоутвърждаване, стремежът към самопознание и приемане.
Специално е отношението на Хорхе Букай към България. "Всеки път, когато идвам в България, сякаш се връщам у дома – твърди писателят. – Тук получих обичта на цял един народ, открих скъпи на сърцето ми приятели и се влюбих в музиката, храната и най-вече в сърдечността на българите. За мен е гордост да принадлежа към семейството на "Хермес" и съм благодарен за начина, по който те се грижат за книгите ми и ги представят на читателите".
Днес Хорхе Букай е постоянно канен да ръководи множество семинари, курсове и научни конференции по цял свят, като междувременно се занимава и със социални проекти и писане. Разпределя времето си най-често между Аржентина, Испания и Мексико. Редактор е на популярното в Европа и Латинска Америка испанско списание "Здрав дух", където сътрудничи и синът му - Демиан.
Книгите на Хорхе Букай: "Нека ти разкажа", "Приказки за размисъл", "Да се обичаме с отворени очи", "Трите въпроса", "20 стъпки напред" и други, са извор за себепознание и вдъхновение за милиони читатели по цял свят.
Прочетете откъс от "Класически приказки, за да опознаем по-добре себе си", която излиза на 5 октомври от издателство "Хермес" в превод на Мариана Китипова. >>>
Приказките и културата
Според най-широко възприетата дефиниция, култура се нарича рамката, която ни позволява да разберем и да маркираме реалността на определено място в определен период от време по отношение на хората, които я споделят.
С други думи, нашата култура е начинът ни на живот, на мислене и на чувстване, сборът от ценностите и принципите ни.
В днешно време изследователите на социалните, политическите и психологическите процеси са единодушни с философите, антрополозите и свещениците за това, че обществото се дехуманизира с бързи стъпки. Обезпокоителни сигнали ни предупреждават за консуматорския упадък на обществото ни, за склонността ни към изолация и за моралната криза, която води до отслабване на ценностите ни. Общество, в което добродетели като доброта, почтеност, вярност и честност са се обезценили за сметка на значението, което се придава на други интереси като успеха, властта, парите, влиянието и удоволствието.
Изхождайки от това, не е трудно да разберем колко е важно да съхраним ролята на семейството, на приятелството, на религията и на принадлежността към някаква общност. И с риск да бъда набеден, че преувеличавам значението на приказките, твърдя, че сами по себе си те са изключителен инструмент в нашата култура за поддържането на непреходни ценности във всяко едно от тези обкръжения.
В областта на терапевтиката и на преподавателската дейност (за мен те все повече се сближават и взаимосвързват) новите психопедагогически тенденции наблягат върху значението на субекта като създател и главен герой на собственото си съществуване, или с други думи, като автор и разказвач на собствената си история. Почти всички съвременни методи за взаимопомощ и обучение използват често приказката – собствена или чужда, като средство и стимул за пробуждането на индивида.
Приказките са вестители, които идват в живота ни, за да ни помогнат да разгледаме фактите непредубедено и с открито сърце от друга перспектива. Полетът на въображението, възхитата от някоя случка, изживяна от друг – реален или въображаем – човек, укрепват вътрешния ни свят и вдъхват знания, които могат да бъдат възприети единствено с нашия най-първичен и духовен аз – емоционалния аз.
Много често една приказка може да изведе на повърхността проблема, а това ни улеснява да подходим към него с по-добра преценка и по-обективен анализ, да го разучим подробно, да го обрисуваме и да го опишем, да изпробваме алтернативни ситуации с всемогъщото въображение.
Може би и в този случай една приказка ще хвърли светлина върху това, което искам да кажа:
В едно село живеел мъдър старец, до когото всички жители се допитвали, когато някой от тях имал проблем. След като изслушвал онези, които идвали при него, той отивал в библиотеката си и вземал една дебела книга, винаги една и съща, разгръщал я и я прелиствал, сякаш търсел най-правилния отговор. Понякога след няколко минути, а друг път след часове той затварял обемистата книга, доволен, и се връщал при посетителя си винаги с най-подходящия и мъдър отговор на въпроса, който му бил зададен.
Учениците на стария учител понякога го молели да им позволи и те да се допитат до книгата, но той винаги им отказвал с довода, че не са готови за това.
Една нощ, докато учителят спял, учениците се промъкнали скришом в библиотеката, взели книгата и я отнесли в дома на единия от тях, за да я прочетат...
След като всички се събрали, разтворили книгата на светлината на свещника и с изненада открили, че страниците й били празни.
Решили, че учителят ги е изпреварил и за да им даде урок, е заменил книгата с друга.
Засрамени, на следващия ден учениците отишли да върнат книгата с празните страници и казали на учителя, че са си взели поука, че вече може да върне истинската книга на мястото й.
Мъдрият учител се усмихнал и рекъл:
- Това Е истинската книга...
Учениците го гледали недоумяващо.
- Но страниците на книгата са празни, защо се допитваш до нея? Какво казва тази книга? Не съдържа нито една мисъл, нито едно знание... в нея няма дори букви.
Учителят ги изгледал и им казал:
- Истината и мъдростта на тази книга не са в това, което казва, а в това, което загатва.
А аз ще добавя... както във всички книги.
