Мария Стефанова от София ни изпрати текст, посветен на надеждата. Виж как можеш да го направиш и ти.

 В ранната утрин на деня тя отвори очи, знаеше какво й предстои - още един ден, пълен с изследвания, игли, болка и разбитата надежда, че днес може би е по-добре. Уморено отметна юргана, седна в леглото и се взря в пространството, после уморено започна да се облича, нещо по-свободно, нещо по-удобно - прехвърляше дрехите от гардероба – нещо, в което да се чувства добре, доколкото това беше възможно. Чу тропането на долния етаж, родителите й бяха станали, приготвяха се за един изпълнен с надежда ден, от който изходът всеки път беше един и същ - нямаше подобрение.

Тя погледна часовника си: 7:15. Имаше още малко време да се настрои, имаше още малко време да отложи неизбежното, но то беше неизбежно. Чу името си, обу маратонките и тръгна през вратата, краката й тежаха, но крачка по крачка я водеха към вратата. Искаше да каже "Днес няма да ходим", но знаеше, че живееха с надеждата за положителен развой, как да им го отнеме, но и как да им причинява всеки път отново същото: "Няма подобрение". Омагьосан кръг, в който се въртеше от толкова време, вече дори забрави от колко. Сякаш целият й живот премина в бялата болнична стая, белите престилки на сестрите и докторите. Нямаше спасение, а колко мразеше докторите.

Баща й запали колата, изкара я от гаража и запалил цигара, чакаше да заключат и да се качат. Потеглиха.

В ранната утрин всичко беше размазано от скоростта на колата, преминаващи дървета, храсти, коли -

всичко беше сиво, еднообразно, тягостно. Светофари, коли, всичко се сливаше в една какафония от звуци и цветове. Най-накрая пристигнаха, а как й се искаше да пътуват още дни и пристигането да се отлага за после и после, и после, и така до безкрай. Приеха я бързо, докторът й се усмихна окуражаващо и започнаха да влизат от кабинет в кабинет - тук й взеха кръв, там й правиха скенер - една безкрайна върволица от врати, стаи, хора в бели престилки, бялото властваше в този свят на болка и разбити надежди, а не трябваше ли да е цветът на чистотата? На надеждата? Може би да, но не и за нея. Тя свързваше този цвят с болката, с надеждата, която беше погазена, с всичко лошо и мъчително на този свят.

Бяло - какъв ужасен цвят

Седнаха отвън на пейката за малко почивка, да изпушат по цигара, да пият по кафе, просто почивка, но как да избягаш от белотата? Поседяха, помълчаха - нямаше какво да си кажат, толкова много пъти са пили кафето тук, очаквайки резултатите, че през всичките тези пъти са си казали всичко, което са могли да си кажат, сега мълчаха в очакване на присъдата, която означаваше още няколко месеца чакане до следващите изследвания и отново надеждата, че този път ще има подобрение.

Навели глави тримата влязоха вътре и се насочиха към кабинета на доктора,

едва пристъпваха, всяка крачка напред ставаше все по-трудна, все по-тягостна и мъчителна. Отвориха вратата на кабинета, влязоха тихо и седнаха на столовете, всички кабинети си приличат със стерилната си обстановка и колко ли съдби са минали през тях, колко ли думи за смърт или живот са изричани между тези 4 стени. Сигурно безброй. Колко ли са седели със свити сърца, очаквайки присъдата.

Докторът се бави, като поет, който след прочитането на заглавието, прави пауза за по-добър ефект. Ужасен похват, особено когато от думите му зависи животът ти, макар и да е само вестоносец. Скърцане на чехли в коридора, вратата се отваря и влиза докторът заедно с една сестра, разменят няколко думи и сестрата излиза.

Никой не бърза към гилотината. Слага очилата, поглежда листовете пред него и няколко минути мълчи ,тя се чувства като на изпит, когато пред нея проверяват контролното - свит стомах и очакване на лоша новина. Докторът вдига поглед, поглежда и тримата, и задържа погледа си върху нея.

От устните му се откъсват думите: "Имаш подобрение"

Мига и все едно не е чула, гледа тъпо, невярващо, толкова пъти точно в тази стая, точно този доктор, точно със същия тон й е казвал: "Нямаш подобрение", а сега това! Не можеше да повярва на ушите си, погледна първо баща си, той също гледаше неразбираемо доктора, после погледна майка си, недоумение се четеше и в нейния поглед. Опита се да преглътне буцата, и да овлажни пресъхналото си гърло и да попита: "Какво казахте, докторе?".

- Имаш подобрение - повтори думите той и се усмихна, и сякаш усмивката му я накара да повярва, че чува думите, невярващо попита: „Наистина ли?". Той отговори: "Да". Тези две букви, тази единствена дума, я накара да вярва, да се надява, да продължава да се бори, беше се изтощила от постоянни безсмислени битки, но тази дума, тя даде смисъл на всичко това, и не, нямаше да се предаде, сега вече не, щеше да се бори до края. Когато излезе от болницата слънцето грееше ярко, толкова ярко не е греело никога и сега грееше само за нея.