Добър ден, бабо! Здравей, дядо!
Как сте? Заедно ли сте? Добре ли сте, там, където сте? Цял живот работихте, сега почивате ли?
Не съм ходила на гробовете ви от години. Но наближава Коледа, а тогава всеки се прибира при близките си... Делят ме километри от скръбните могили пръст, които сега са ви домове. Не мога да понеса и сълзите в очите на мама, когато ходим на гробищата. Те не пресъхват, макар да минаха толкова години, откакто си отидохте. Родители не се прежалят, нали... Опитвам се да се държа като по-голямата в тези моменти. Да съм силна и сдържана. Да преливам пръстта с вино, без да го разреждам с моите сълзи. Но свещите обикновено гаснат. Нямам нужда да съм близо до студените мраморни паметници, от които ме гледат снимките ви, за да ви виждам и да си говоря с вас. Достатъчно ми е само да затворя очи.
Бабо...
Помня как ме посрещаше всеки следобед от училище? Прибирах се гладна, ленива, чантата с тежките учебници висеше на лактите ми. Обичах, когато ми вареше пилешка кашичка. Късаше и няколко домата от градината и ми ги нарязваше в чиния. Без зехтин, без балсамико, без кълнове от чия... Само слънце от градината и сок до лактите. Днес децата намират бележка в кухнята от работещата майка „Храната е в хладилника. Стопли си я“, след което пъхат чинията в микровълновата.
Аз обаче си имах теб, моята баба. Да си ме посрещне, да ме погали, да е омесила хляб и да е купила маршали и боза от сладкарницата. А обядът да е топъл. Като дланите ти.
Прези зимата пък се прибирах премръзнала след дългите пързалки с шейната. Тогава поставяше цепеница във фурната, отваряше вратичката и ме караше да протегна вкочанените си крака. Разтриваше ме със свинска мас и ракия, когато настинех. Гледах тъмната ти коса и ми приличаше на голяма, всичко знаеща чародейка, която може да гони лошите болести!
За зимата ми плетеше дебели, вълнени чорапи. Пред очите си ми и сега – с хурката, край печката на дърва. Вретеното танцуваше най-пъргавия танц между пръстите ти. Така и не се научих нито да преда, нито да плета. А в твоите ръце изглеждаше толкова лесно!
Тогава не харесвах тези чорапи – боцкаха ми, имаха неудобни ръбове. Сега какво ли не бих дала, за да ми подариш един чифт за Коледа!
Разменям парче от душата си, за да се прибера и ти пак да ме посрещаш. Пак всички да седнем около старата маса. Да ме погалиш отново и празничната заедност да ни топли повече от огъня в печката. Да укротиш всичките (модерни) паник атаки и фобии с тиха мъдрост и пилешка каша. Както само ти можеше.
Дядо...
Все още не съм срещнала човек с по-сини и добри очи от твоите. Вече никой не ходи и с кафяви шаячни панталони, няма и овчари, които да изкарват стадото си на паша. Само ти дядо, моят дядо!
Човекът, който винаги носеше две неща със себе си – джобен часовник и ножче.
С ножчето ни режеше ябълки на тънки парчета. Обелваше кората и махаше изгнилото. След това забождаше парчето на върха на острието и ни подаваше плода. Изтриваше острието в същите тези кафяви шаячни панталони и прибираше ножчето. Нашият момент. По пейката пробягва слънчево зайче, пада листо... Една ябълка, побрана на върха на ножа. Но всъщност две сърца, побрали се в една обич.
Би ли отворил и сега джобния си часовник? Само че не го навивай! Моля те, нека спре! Да спрат стрелките, да спре цялото това време. Да заспи в онзи момент, когато в студените зими около Коледа прекарваше поредица от нощи в кошарата, защото някоя овца раждаше. Не спеше, беше изморен, притесняваше се, ядосваше се, говореше им и ги милваше по муцуните... После донасяше малкото агънце край печката на старата къща. И си имахме истинско Рождество! В заедност, милост и грижа, да спре часовникът между тези секунди!
До близките ми, които вече са на небето...
Коледата ще е по-студена без вас. Ще запаля свещ. За да стопля... паметта!
Кой ще ви липсва най-много на празниците?