За себе си Елисавета Пенчева казва, че е обикновен любител на катеренето и истински любител на планината и приключенията. Аз пък си мисля, че в това да се изкачиш нависоко по скалите, да погледнеш смело надолу, но погледът ти пак да си остане, отправен към високото, има нещо доста необикновено. Срещам се с Ели, за да ми разкаже за скалното катерене, изкачването на Шипка на -21 градуса и изобщо за рисковете, които те карат да се чувстваш жив.


Ако трябва да запалиш някого по скалното катерене, как би му го описала?

"Жадни туристи за въздух и простор
елате с нас в планината и вижте тоз кръгозор".

Това е последната част на една планинарска песен, мисля, че много точно дава отговора на въпроса.


Бих казала, че катеренето е вълнуващо и прекрасно, но тези думи не могат да опишат истинсклата емоция дори и на 1%. Горе на скалите е различно, целят шум, от който си заобиколен в цивилизацията изчезва. Горе си сам, оставаш сам със себе си. Чувстваш се свободен и истински, може би защото се доближаваш до същността на природата си. Всяка крачка те прави по-силен и по-осъзнат за живота. Учи те да бъдеш щастлив. Осъзнаваш, че си част от една велика система, която може да видиш само със сърцето си по пътя.


Когато се катериш или пък минаваш дълъг преход, обикновено нямаш възможност да се откажеш или да се върнеш, трябва да преодолееш страховете и трудностите. Удовлетворението е голямо, когато стигнеш крайната цел, защото знаеш, че си преодолял и нещо вътре в себе си. Вкусът на храната, бирата, разговорите с приятелите, планинарските песни, придобиват съвсем друга стойност, оставят едно незаменимо чувство, което ще търсиш винаги. Чувстваш се цял и изпълнен с щастие.


Къде си се катерила?
Нямам много голям опит в катеренето, но това не ми е попречило да пробвам и този вид адреналин. Иначе основно в Рила, и по-точно в района на Мальовица. От няколко години там има направен път по скалите - Via ferrata, който е достъпен за всеки любител на планината. Представлява метална стълба с хватки за ръцете, направен по скалите. Въпреки че има създадени удобства за начинаещите катерачи, трябва да си подготвен със седалка, въже, карабинер и най-важното - да си с опитен водач. Има доста напрегнати психологически моменти и ако не си с някой, който да ти вдъхне кураж, може доста да закъсаш.


Снимка: Елисавета Пенчева, личен архив


Сигурно трябват и мускули?
Най-вече трябва желание. Ако обичаш по-екстремните емоции, това е начинът да си вземеш дозичката или поне мускулната треска.



Безопасно ли е?
Ако беше съвсем безопасно, нямаше да има тази тръпка, която остава у всеки, който се е осмелил да тръгне. Някъде срещнах едни цитат, който много ми допадна: "Катерил ли си се някога в планината? Колкото по-нависоко се изкачваш, толкова по-свеж, по-млад се чувстваш. Колкото по-голяма е опасността от падане, колкото по-дълбока е пропастта до теб, толкова си по-жив... между живота и смъртта, когато просто висиш между живота и смъртта. Тогава няма отегчение, няма прах от миналото, няма желание за бъдещето. Тогава настоящият момент е много отчетлив, като пламък. Той е достатъчен - да живееш тук и сега. Или когато караш сърф... или ски, или планер - навсякъде, където има риск да загубиш живота си, има огромна радост, защото този риск те прави изключително жив. "


Страхуваш ли се – от високото, да не ожулиш коленете?
Никога не съм тръгвала с такава нагласа. Ако го мислиш твърде много, сигурно няма да отидеш никъде, дори и до магазина за хляб .:))) Ако те е страх, че ще счупиш маникюра и ще се дернеш тук-там, по-добре не рискувай.


Снимка: Елисавета Пенчева, личен архив


Какво е усещането, когато стигнеш целта и погледнеш отгоре надолу?
Става ти леко и просторно на душата. Целият адреналин, който си насъбрал нагоре, се превръща в много зареждаща енергия. Заредил си батериите с много емоции и спокойно може да издържиш седмица в цивилизацията до следващото излизане. Въпреки радостта че си пристигнал до крайната цел, по-голямата тръпка е пътят, който си извървял, за да стигнеш до там.


Къде би искала или си мечтаеш да се катериш?
Сега обмисляме едно преходче в Австрийските Алпи, там има доста алпийски участъци и затова всичко трябва да е на ниво. За момента това ми е мечтата - всичко да се подреди и да успеем да тръгнем.


Участвала си в Националния ски поход Стара планина 2012, т.е. ходила си пеша през зимата от Калофер до връх Шипка. Разкази ми повече за това.
Това е традиционен ски поход, който се провежда от поне 30 години насам, по случай 3-и март. Походът тръгва от град Калофер, минава през връх Ботев - нощува се на хижа “Тъжа” и, ако всичко е наред, се продължава през хижа “Мазалат” , хижа “Узана” и от там – на връх Шипка. Разстоянието от началната до крайната точка е около 50 км и се минава по билото на Стара планина. Повечето участници в похода бяха младежи на по 60-70 години. Дори ветерани като тях бяха изненадани от лошото време тази зима.


От град Калофер, в прекрасно време, тръгнахме 15 души, от които само две момичета. Излизайки на билото на връх Параджика, ни изненада снежна виелица. Вятърът беше над 160 км/ч, до толкова може да отчете метеорологичната станция на връх Ботев, температура беше -21 градуса, а това се равнява на -40 градуса. Беше като на бойно поле, много трудно се движехме със ските. Вятърът се провираше през най-малките отворчета в екипировката. Спреш ли за миг да се движиш - замръзваш. Беше много трудно, но успяхме да стигнем хижа “Тъжа”, която беше затрупана под 3 метра сняг. Радостта, че сме пристигнали, беше огромна. Хижарят се беше поргижил да е топло и приятно. Навън ставаше все по-студено, а вятърът - все по-силен. Голямата част от групата установи, че сме измръзнали - някои не си усещаха пръстите на ръцете, на други лицата им бяха измръзнали, всеки имаше някакво поражение от вледеняващия ураган. Моите китки бяха доста трагични, станаха на огромни болезнени мехури, а сега си нося спомена с големи белези. Бях изненадана, защото по пътя въобще не бях усетила, че измръзвам. Въпреки пораженията бяхме благодарни, че сме живи и изкарахме една великолепна вечер край печката. Обсъждахме плана за прехода за следващите дни. Сутрината всички в хижата се събудихме от шума на виелицата, която продължаваше с все по-голяма сила. Групата единодушно реши, че е най-разумно да останем и този ден в хижата. Посрещнахме 1-ви март и си разменихме мартенички. Времето беше трагично лошо и нямахме шанс да продължим по традиционния маршрут. Решихме да слезем на хижа “Русалка”, която се намира от южната част на Стара планина - над село Тъжа, предстояха ни около 25 км през стария Русалийски проход.



За наш късмет на сутринта вятърът беше утихнал. Старият път беше затрупан под 3-4 метра сняг, минахме през големи лавиноопасни улеи, даже бяхме свидетели на няколко лавини. Всички в групата се редуваха да бият пъртина. Пристигнахме на хижа “Русалка” след 8-9-часов преход. Посрещнаха ни много приветливо.


На следващия ден, след 5-6 часа ходене пристигнахме до автобусчето в село Тъжа, което ни отакара в хижа “Узана”. Там ни чакаше най-гостоприемната хижарка - Милена, която се беше подготвила в наша чест с баници, пити, кюфтенца, супички и какво ли още не. Още една незабравимна вечер с песни, танци и хубави хора!


Трети март - станахме в 5:30 ч и в 6:00 потеглихме към заветната цел. Времето отново се беше влошило. През целия път се пееха патриотични песни и това повдигаше духа ни. Всеки имаше закачен флаг на раницата и беше въодушевен. Сякаш успяхме да се докоснем, макар съвсем мъничко, до хората, борили се за нашата свобода. Минаваха много мисли през главите ни, бяхме и тъжни, и горди, почувствахме героизма и самопожертвователните усилия за освобождението на България.


След 4-5 часова борба с ветровете стигнахме връх Шипка, като истински герои. Там ни чакаха много хора. За всеки беше интересно приключението, през което сме минали, за да сме там. Чувството беше незабравимо! Догодина отново ще съм там (само че с по-добра екипировка) .