Факт е първата книга на американеца Рори Милър с кулинарни пътешествия из българските села и най-вкусните бабини рецепти! Той е един от най-колоритните участници в готварското риалити предаване MasterChef 2019. Живее в България повече от 15 години и усвоява тънкостите на традиционната българска кухня.
„С идеята да състави кулинарна книга на българското село Рори Милър пътува и на Северозапад, и на Югоизток. И по-скоро от любопитство, отколкото от чревоугодие, се пристрастява да готви старовремски манджи с бабите в села, които ги няма на картата. Покрай храната в полезрението му влизат и нравите, и отношенията между поколенията, и битът.
Макар самият той да е екологично съзнателен и да мрази агресията, реалността на село го прави свидетел и участник в процеса на превръщането на кокошка и овца в част от трапезата. Какво друго вижда авторът, американец по произход, в затънтените дебри наред със забравените старци и опустелите къщи? Площади с гордо стърчащи съветски паметници, читалища с празни салони, пердета с мъниста против мухите, градини с уродливи джуджета и остатъци от недоубит социализъм, жив и при пазарната икономика. Което е неподправена социология, демография и вярно усетена народопсихология. Още от първите страници на книгата те стават даже по-интересни от гастрономическите приключения.
Авторът не ни спестява онова, за което не говорим у нас от свян и евфемизъм" - така кометира изданието журналистката Милена Димитрова, която е редактор на „На око“.
КОЙ Е РОРИ МИЛЪР?
Той е нестандартен и атрактивен образ, който си заслужава да срещнете, ако сте пропуснали да го гледате в MasterСhef. Изглежда младолик, но преваля на попрището жизнено в средата.
След бурно юношество, злополуки и разправии със закона 19-годишен напуска родния си град Такома в американския щат Вашингтон и потегля за Италия. Оцелява като строителен работник, майстор по пиърсинг, берач на маслини и учител по английски. Митарства и из други страни в Югоизточна и Централна Европа.
Преди повече от 15 години се установява в България и гради имидж на кулинарен гуру. Създава крафт бири, нает е за главен готвач в няколко ресторанта, основава заведения за бързо хранене с авангардно меню… Храната го занимава не само като бизнес или удоволствие, а и като предлог за разговор. Така се захваща с идеята да обикаля дълбоката провинция и да учи рецепти от бабите. Приоритет са двете му деца и се старае по-често, ако не непрекъснато, да бъдат заедно.
Познават го и като доброволец. Дежури в софийските болници по време на пандемията и превозва хуманитарна помощ до засегнатите райони на Украйна. Помага на украинските бежанци да си намерят дом и работа у нас. Докато пише тази книга, той прегръща философията, че най-важното е да се приемат нещата такива, каквито са. И колкото може повече, да се живее "На око".
Гостува в Неговановци, Салаш, Челопек, Паволче, Горно Пещене, Кабиле, Воден (Ямболско) и Дряново (Родопи). Рецептите, които ще намерите в книгата, са разнообразни и свързани с традициите на българската кухня: кумски петел, кокоша саламура, попска яхния, просеник, пълнена тиква с месо, чорба с луканка, зелеви сарми, курбан, качамак, боб. Някои ще ви се сторят доста необичайни, но са също традиционни вкуснотии: например тикълник, шумотрак, трахана, клин, „Бял мъж“, чукан лук.
ЗАЩО "НА ОКО"?
Изданието „На око. Кулинарни приключения на село“ е цветно и богато илюстрирано, съдържа над 220 цветни снимки от фотографите Иво Недялков, Стефан Каменов и Асен Величков, както и закачливи илюстрации и корица от Кремена Ягодина. Дизайнът за книгата „На око. Кулинарни приключения на село“ е дело на Тодор Манолов, преводът от английски – на Даниела Константинова. Редакторът и журналист Милена Димитрова, която по душа също е кулинарен пътешественик, сърцато и вещо подходи към цялостната концепция на изданието и съвсем стриктно (а не „на око“) облагороди текста, рецептите, последователността на пътуванията в общия сюжет и написа за гърба на корицата препоръка към читателите защо да прочетат тази книга:
„Макар самият той да е екологично съзнателен и да мрази агресията, реалността на село го прави свидетел и участник в процеса на превръщането на кокошка и овца в част от трапезата. Какво друго вижда авторът, американец по произход, в затънтените дебри наред със забравените старци и опустелите къщи? Площади с гордо стърчащи съветски паметници, читалища с празни салони, пердета с мъниста против мухите, градини с уродливи джуджета и остатъци от недоубит социализъм, жив и при пазарната икономика. Което е неподправена социология, демография и вярно усетена народопсихология. Още от първите страници на книгата те стават даже по-интересни от гастрономическите приключения.“
„На око“ е необикновено издание. Замислено като кулинарен пътеводител, се превръща в пътеводител в дебрите на българската душа. Готварското пътешествие на американеца е изпълнено и с хумористични моменти, а неведнъж се отнася към случващото се и с чувство за самоирония.
Освен до тайните на българските гозби Рори Милър се докосва и до богата душевност, гостоприемство и човещина на българина. Намира приятели, които с умиление го наричат Рорко. Така неговите записки са не само за вкусните блюда, приготвяни на око от сърдечните домакини, но и за топлината в домовете им, за радостите и болките им. Този израз, който първоначално е катализаторът на неговите пътешествия, става символ на цяла житейска философия – да приемаме това, което ни се случва, и да живеем колкото се може повече „на око“. Ето откъде тръгва тази идея:
„Прекарахме само предиобеда с леля Божка и добродушния й син Момчил. Щеше ми се да бяхме останали за по-дълго, ала дори за кратката утрин тя успя да изрази вдъхновяващата си житейска мъдрост и да ни внуши, че единствената посока навсякъде е „на око“. Мъдрост, която ни показа на дело, докато готвеше – че животът може да бъде труден и на ръба на отчаянието, но чрез простота, признателност, доброта и любов дори най-изтерзания човек ще намери сили да се разсмее и да проумее какъв голям късмет има, щом може да усети тези неща и да види и грозното, и красивото“, пише из „На око“.
Докато е обикаля из българските села, Рори Милър установява любопитните факти, че:
- Българските мекици са по-вкусни от американските донати;
- 95% от случаите след като бабите опитат онова, което са сготвили, го намират за идеално и рядко добавят нещо след първата дегустация;
- Ако има нещо, което трябва да НЕ мериш, докато готвиш, това е свинската мас: „Давай смело с нея“, казва баба Танче от с. Челопек;
- Вълнените чорапи – терлици – вършат чудеса и в най-големия студ;
- Тиквата може да се пълни не само със свещ за Хелоуин, а и с месо – вижте рецептата на баба Мицка от с. Горно Пещене;
- Хората на село са невероятно добре подготвени как да консервират и съхраняват продукти за дълго време;
- Всички възрастни хора разказват повече за внуците, отколкото за децата си;
- Градината е повод за гордост за повечето стопани на село.
Американецът чревоугодник не отказва да се интегрира към българската култура и бит. Научава немалко изрази и привички като „бохча“, хава“, „керевиз“, „кукери“, „кьопоолу“, „гоблен“ (защото на английски goblin е „таласъм“), курбан; как се прави сапун, какво означава сиренето да погрознее и защо не трябва яденето да се разбърква, докато се готви.
Сред любимите му ястия са таратор, содена питка и сарми. Но мечтае някой ден за рождения ден някой да му опече от същата онази лютика на леля Божка от с. Паволче и с пълнеж от чушки.
Със замъглено от приключенска страст съзнание Рори Милър се опитва да пътува до всяко място по различен начин. Макар досега да е поемал на път със стара лада на 40 години, влак и кола под наем, мечтае да влезе в някое село на кон, с каруца или трабантче, споделя той в „На око“. Кулинарните приключения на село продължават до днес!
Представянето на книгата „На око. Кулинарни приключения на село“ от Рори Милър ще се състои на 10 октомври (вторник) от 18:30 ч. в "Топлоцентрала" (бар-сцена и тераса). Специални гости на събитието ще бъдат Милена Димитрова, редактор на книгата, Даниела Константинова, преводач, и шеф Джун Йошида. Входът е свободен, като посетителите ще имат възможност да получите личен автограф. Представяне на книгата „На око. Кулинарни приключения на село“ и Рори Милър ще има още:
- 8 октомври (сряда) – Бургас – Hashtag Studio Burgas
- 9 октомври (четв.) – Варна – Hashtag Studio Varna
- 10 октомври (Пловдив) – Whisky Bar Sandak
Прочетете откъс от книгата „На око. Кулинарни приключения на село“. >>>
Пристигнахме отново в Кабиле три седмици по-късно, когато август преваляше, но жегата все още сипеше огън в този район.
Оставих нещата си в къщата на Стефан в Ямбол, като старателно ги скрих зад затворената врата, за да не би неговото огромно куче да повреди нещо.
Напуснахме града през, така да се каже, най-колоритния маршрут, където стандартът на живот е нисък, жилището се състои от всякакви предмети, които можете да намерите и вържете заедно. Има повече магарета, които теглят каруци, отколкото истински моторни превозни средства. Към облеклото няма претенции. Готвенето в голямата си част става на открито и на огън и въпреки врявата и всякакви крясъци, сякаш всички са в много добро настроение.
Кабиле се намира само на 10 минути път с кола от Ямбол. В селото живеят около 1200 души – онези, които са останали. Другите отдавна са заминали в чужбина, където според техните представи животът е по-хубав. Селото е добре поддържано и през последните пет години преживява ренесанс.
За разлика от други села, в които съм бил, в Кабиле няма изоставени къщи. Всичко се изкупува от хора, които се опитват да избягат от града. С разрастването на Ямбол много от по-заможните му жители търсят близките села, където биха могли да си купят жилища, но да останат близо до работните си места в града. Кабиле се вписва идеално в тази категория и печели от притока на такива хора. Някои идват само за събота и неделя, докато други го припознават като постоянен дом.
Това налага селото да инвестира толкова разумно в своята инфраструктура, колкото позволяват възможностите на местната власт. Нови пътища в центъра и подобрена газова връзка – особено за по-богатите жители, които сякаш нарочно са се струпали само в единия край на селото. Единственият реален проблем, който остава отворен, е липсата на септична система в много части на селото, което принуждава Повечето хора да копаят ями сами и да се надяват нещо да не се обърка.
Дотук добре. Само дето тукашните се оплакват, че богатите са с привилегията първи да се сдобият с всички удобства, докато по-скромното население може да почака.
На влизане в Кабиле се вижда висока червена желязна конструкция без ясна цел и безпределена форма. Тя стърчи вертикално от дясната страна на пътя, а надписът „Кабиле“ лъщи избелял. Селото е заобиколено от ниски хълмове и слънчогледови ниви, които кътат археологически съкровища от хилядолетия назад. Улиците са поддържани: възрастни чистачи сноват от единия тротоар до другия със сламени метли и метални лопатки.
Сравнително лесно намерихме къщата на Елена и Наско и пак позвънихме на вратата им. Познатият звук на чехли, които стържат по бетона, се чуваше все по-близо и по-близо, докато баба Елена не се появи иззад ъгъла на къщата, като радостно ни махаше, разперила ръце.
– Привет, привет! Добро утро!
Отвърнахме на поздравите, а тя отвори скърцащата порта, за да ни преведе под ниската ѝ арка. Щом свихме зад ъгъла, забелязахме Наско в градината да работи приведен и под прикритието на разцъфтели лехи. Баба се провикна:
– Наско! Момчетата са тук!
Дядо мигом се стрелна към нас с гръмогласен поздрав:
– Евала, оправихте се! – Махна с ръка и тръгна към нас да се ръкуваме.
Носеше характерната камуфлажна шапка в съчетание с облекло за градинска работа – къси дънкови панталони и потник. Коремът му преливаше – вероятно от гордост, че е сит, а раменете му напомняха за пенсиониран играч на американски футбол – високи и квадратни. Здрависахме се, а той свали шапката си и се почеса по бръснатата глава.
– Добре дошли! – каза. – Заповядайте вътре на кафе!
Баба ни поведе нагоре по стълбите към тяхната просторна кухня. Седнахме на масата, а тя наля няколко чаши кафе и сервира мекици. Дядо Наско също ни последва – явно усети, че сега е моментът да блесне като домакин.
Седнахме и взехме да духаме кафето да изстине. Домакинът извади няколко пепелника и настоя да пушим вътре, на масата. С оглед на моето прогресивно либерално възпитание се почувствах неловко при възможността да пуша вътре, обаче приех веднага и със задоволство!
И двамата ни домакини разполагаха с неизчерпаем запас от шеги и весели истории от изминалата седмица, а ние седяхме, като слушахме напрегнато и се смеехме на всеки има-няма 30 секунди.
Хората се радваха да видят нови лица край себе си – а ние бяхме щастливи да бъдем тези нови лица! Те често говореха едновременно за различни работи, но със същия тон и сила – та беше малко трудно да разграничим кой какво казва и кога.
Но пък през цялото време беше забавно.
