"Никога няма да пиша неща, които няма да стават за четене", ми каза Захари Карабашлиев в разговор преди години. И се оказа прав, разбира се - най-новият му роман "Опашката" е една от най-увлекателнитe книги от български автор, които някога съм чел. След силните "18% сиво", "Хавра" и "Жажда", новата му книга е завладяваща притча за покварата и измамната сила на илюзиите, в която светът от близкото (възможно) бъдеще сякаш е на път да захапе опашката си, а Карабашлиев проследява всяка нейна извивка в най-дръзкия си роман досега.

"Свободни сме били, ала не сме го знаели" - така започва "Опашката" - увлекателна и проникновена история за покварата на властта, за характера на доброто и злото... През страната и света преминава вълна от безредици, всеобщото недоволство изглежда е достигнало критична точка, а с наближаването на президентските избори напрежението между власт и гражданско общество нараства. Настъпило е времето за действие, но някой трябва да направи решителна крачка и да поведе страната към един нов ред. 

Какво вдъхновява писателя за "Опашката"? Захари Карабашлиев разказва в ексклузивно интервю пред Ladyzone.bg.

Защо именно "Опашката"? Как ти хрумна идеята в историята да има жена с опашка? И какво означава това в крайна сметка?

Можеше и да е с хриле, или перка, но нямаше да е секси, а и ми се губи символиката. А какво означава опашката? Отговорът е скрит на тайно място - мисля, че на 205 страница (но нека това остане между нас). Или беше на 318-та?  

Книгата видимо е вдъхновена от скорошни събития - антиправителствени протести, пандемия; и сякаш ни пренася в едно възможно близко бъдеще… Романът изглежда излиза като точното нещо в точния момент. Какъв допълнителен прочит на събитията би направил сега?

Всъщност, романът е вдъхновен от събития, случили се в съседна на нашата реалност, но равноотдалечени от всякакви прояви на разумен живот. 

Захари Карабашлиев: Добрата литература винаги е опозиция на политическия режим

"Научих, че някои радикални промени на моделите на управление настъпват именно след чумата", пишеш в книгата. По какъв начин очакваш светът да се промени след пандемията? А самият човек?

Всъщност очаквам обратното: пандемията да се промени след света. А самият човек с пандемия, или без пандемия се променя, така или иначе. Измаря се от самия себе си. 

Каква е символиката на името на ресторант "Карма", в който се развива немалка част от действието?

Имате предвид действието на втора глава само? (Защото другаде не се появява.) А символиката на "Карма" е ясна — в древноиндийската митология "карма" (कर्म)  означава нещо като "действие", "дело", "правене"… Трябва да правиш добри неща, за да ти се случват добри неща. Добра карма е да вършиш нещата правилно. 

Снимка: Ивайло Петров

Ако трябва да цитираме думите на 95-годишната лекарка от Сараево в книгата: "Човек много бавно става добър, момиче. Човек може да стане лош лесно, но добър се става много, много бавно." Защо според теб е такава човешката природа?

Защото доброто изисква съзнателни и градивни действия. Лошото можеш да сториш за миг. Леонардо е рисувал Мона Лиза четири години, а един психар я разряза с нож за секунди. Или пък - можеш да си играеш цял ден да майсториш една торта и някой просто да си изтръска фаса върху нея. Човешката природа е такава, каквато е - никой не знае защо, ние не сме нейни създатели, ние просто живеем в нея под наем, за малко. 

Откъс от втория роман на автора на „18% сиво“

Трудно ли е да си буден и да останеш с будно съзнание в съвременния свят?

Да. Не е лесно. Но също е трудно да спиш добре. Затова и има всякакви хапчета със сънотворен ефект. 

За даденост ли се приемаме едни-други, че стигаме до парадокса "колкото по-близък е човекът до теб, толкова по-малко го виждаш наистина"?

Да, за съжаление. 

Захари Карабашлиев за свободата и романа си

В книгата обстойно описваш трип с халюциногенни гъби, където заключаваш: "И както змиите се изсулват от старите си кожи, при мен сякаш се случи обратното - в тези следващи двайсетина часа аз смених цялата си вътрешност, докато отвън останах същият." Какъв е опитът ти с психеделиците?

Опитът ми с психотропни вещества няма никакво значение за това, което се случва на страниците на "Опашката".

Получавал ли си наистина някога предложение да се включиш като кандидат в президентските избори на страната?

Не мога да коментирам това. 

С добри намерения ли е осеян пътят към покварата?

Никой съзнателно не избира пътя към покварата. И никой не тръгва с лоши намерения заникъде. В мислите си, навярно и най-големият злодей е невинен. 

В книгата има един дълъг пасаж, който брилянтно описава целия Преход: "Защото истината е, че не те, а ние носим вината за това сега. […] Ние го направихме. Те са там сега, защото ние им позволихме, ние ги оставихме да стигнат дотук, на практика ние ги произведохме. […] Дори с нежеланието си да участваме ние участваме. И след като участваме – ние трябва да сме управлението, а не управляемото." Защо бяхме толкова пасивни като народ - и сякаш продължаваме да бъдем?

Нямам представа. Удивително е как така оправни като индивиди, българите се оказваме толкова пасивни като народ. Карма?

Прочетете откъс от "Опашката" от Захари Карабашлиев, която илиза от издателство "Сиела". >>> 

 

Сънувах баща си. Тоест сънувах човек, за когото знаех със сигурност, че е баща ми, макар това да не беше лицето му, което помня от снимките и от онова видео с него. Беше слаб, висок мъж с гъста черна коса и бяла риза с къс ръкав, кутия цигари БТ, затъкната под ръкава. Той се наведе, докосна челото ми, после клекна и ме прегърна. Миришеше на нещо, което накиселява, като парче телешко на дъската за рязане, преди да бъде сготвено. Не помня защо, но знаех безпогрешно, че този мъж е баща ми. Знаех, че е баща ми по топлината, която излъчваше лицето му. Лицето му до моето лице. После се изправи и каза: „Никога не се пристига, винаги се тръгва“.

Спомням си как някой ми беше дал старо хвърчило. Изглеждаше добре, но колкото и да опитвах да го вдигна, колкото и силно да тичах, то се забиваше в земята с объркани лупинги. Помня как плача и го нося на баща ми. Помня как той измъква някаква зелена щайга с пожълтели вестници и търпеливо започва да изрязва от тях триъгълници (или правоъгълници?), помня го как изрязваше червени заглавия и фигури, аз се въртя покрай него, той ги лепи по дълга рибарска корда, може да е била над два метра… Помня как гордо нося хвърчилото към колата с една ръка, а опашката в друга, тя се влачи по земята, закача се по храстите. Стигаме до автомобила, той прибира хвърчилото, затръшва багажника и няколко триъгълника остават навън – като че ладата си е прехапала езика. Помня го как се навежда към мен. Ще тръгваме да пускаме хвърчило. Винаги само се тръгва…

Всеки мой опит да се съсредоточа върху нещо, различно от проблема с опашката на годеницата ми, е неуспешен. Това не означава, че нищо вече не ми прави впечатление – напротив, впечатлява ме почти всичко около мен и вниманието ми е свръхизострено, но не мога да го задържа върху каквото и да е за повече от някакви секунди. Забелязвам незабележими до днес неща: забравените щипки за пране на терасата, изсъхналия клон на липата пред прозореца, косъм върху капака на тоалетната чиния, разточително голямата сателитна чиния на кооперацията отсреща (сигурно е там от 90-те, колко ли MTV e минало през нея, колко детска анимация и порно?), комини на покривите, разкривените стари телевизионни антени – като току-що наизпопълзели от покрива скелети.

***

Не мога да се отърва от мисълта за властта. Не спирам да мисля за това. Защо винаги мисълта за власт е свързана с „горе“. Защо когато трябва мълчаливо да посочиш, че нещо идва по йерархичен ред, сочиш с показалец нагоре. С власт – горе, без власт – долу. Слизаш от власт. Качваш се. Горе и долу. С власт и без власт. Да сочиш нагоре с пръст, не е ли най-несъзнателният, естествен човешки жест за признаване на някаква власт. Всяка власт е от Бога, казва се някъде в Библията. Кой го беше казал? Не беше Иисус, това със сигурност, но кой беше... Павел? 

От друга страна, сякаш чувам думите на един свой преподавател от студентските години по западноевропейска литература, Банев, Петър Банев – той сядаше на перваза на прозореца и гледаше паркинга или небето навън с нещо като презрение. Не поглеждаше нас, студентите, просто гледаше навън и изнасяше брилянтни лекции. Всяка власт развращава, казваше той. Всяка. Власт. Развращава. Всяка власт едно- временно издига, но и принизява. Тоест всяка власт е падение нагоре. Властта на човек над човека променя. Не този, върху когото се стоварва, а този, който я упражнява. Беше през 90- те, Петър Банев преподаваше Гьоте, Шилер и Джон Фаулз, но за да обясни нещо, случило се например през XIX век в Германия, понякога се налагаше да отскочи до разпадащата се от вътрешни борби Атина, прелиташе през векове, хора и идеи, за да изгради мрежа от смисъл, в която нещата се нареждаха магически и всичко идваше на мястото си. След лекции из- лизахме с премрежени очи и размътени съзнания, но светът бързо се разпиляваше отново и ни вкопчваше в безсмислието си. Любимият поет на Петър Банев беше Рембо, който спрял да бъде поет, преди да навърши двайсет, и умрял като едно- крак търговец на оръжие. Напускането на поезията беше спо- ред Банев неговият последен, най-решителен „поетически жест“. Спомням си сега един наивен спор с преподавателя ми по повод властта и се чудя на търпението му – Банев беше гениален, а аз – невежа. Тезата ми тогава май беше, че властта дава възможност максимално да се приближим до истинската си същност и да я упражним. (Защо ли сме говорили по тази тема? Защо ли ме е вълнувала тогава въобще?) 

Властта не те прави различен, тя не може да промени истинската ти същност, настоявах аз. Тя само може да те приближи до нея. Или да те превърне в нея. 

Истинската си същност, колега – хладно ме поправяше той, – няма как да знаете, ако не ви е било дадено да упражните власт над друго човешко същество. Това е екзистенциална ситуация, която неизменно ви променя. Властта променя. 

Властта не променя, твърдях аз. Променя те подчинението. 

Властта е вирус – каза тогава той с усмивка и го запомних. И този вирус променя. Властта е вирус. 

Петър Банев един ден не дойде на лекции, а по-късно разбрахме, че предната вечер не се прибрал у дома. Не се върна до края на седмицата, до края на сесията, просто не се върна никога. Беше напуснал света без всякаква следа. Остави жена и две момчета. 

Мистериозното му изчезване се свързваше с най-различни версии, една от друга по-невероятни. На една от срещите на курса двайсет години по-късно някакъв колега прошепна, че Банев бил свързан със службите преди падането на режима, а след това избягал в някаква държава в Африка и започнал търговия с оръжие, бил приближен до властта…