От село Орешене до Харвард - българската учителка, която не просто учи децата

Non Ministrari sed Ministrare (Не да им се диктува, а да диктуват). Това е мотото на престижния Колеж "Уелзли" в САЩ, където се образоват жени, които да променят света. Сред тях е и Иглика Атанасова, която е завършила там науки за земята и физиката, но вместо да гради кариера в чужбина, избира да се отдаде на мисията да направи българското училище едно по-добро, сигурно и окриляващо място както за децата, така и за техните учители. Тя трупа опит в преподаването, работейки в различни образователни институции у нас - както в с. Орешене, така и в едно от най-скъпите частни училища в страната. Миналата година Атанасова придобива още безценни знания и умения в "Харвард" със стипендия Фулбрайт, а от този 15-и септември е учител по човекът и природата в 5. и 6. клас и физика в 7. клас в столичното училище 97 СУ "Братя Миладинови". С Иглика, която е вдъхновение и пример, разговаряме за това каква е тайната на добрия учител и учат ли се децата само от хора, които харесват. 

Как започна за вас новата учебна година? С какви емоции ви заредиха първите учебни дни?

С вълнение и големи планове. От това как ще изглежда класната ми стая до това как ще протичат часовете в нея. Тържествено. Натоварено. Времето сякаш никога не стига, но въпреки това мотивацията ни за работа е по-голяма от количеството, което имаме да свършим.

Какви цели сте си поставили и искате да сте постигнали след девет месеца?

Имам три цели за тази учебна година. Като учител по човекът и природата в 5. и 6. клас и физика в 7. клас, една от целите ми е учениците ми да могат да търсят отговори на научни въпроси, като създават хипотези, правят проучвания и изследвания, анализират и представят резултатите си. Вярвам, че хората могат да научат много едни от други и че когато хората работят в екип, обикновено качеството на продуктите, които създават съвместно, е по-добро. Поставила съм си за цел учениците да могат да работят с всеки в класа, да си разпредлят роли, да дават идеи и да свършват своите проекти успешно и в рамките на сроковете, които си поставяме. И не на последно място, за да могат учениците да се чувстват добре в училище е необходимо да могат да създават и поддържат приятелски взаимоотношения едни с други и да разрешават всякакви конфликти, които възникват помежду им самостоятелно и по конструктивен начин.

Какво очаквате тепърва от петокласниците, шестокласниците и седмокласниците - кое е най-трудно при учениците в тези възрасти?

Прогимназиален етап е най-предизвикателен с това, че бившите четвъртокласници, настоящите петокласници, трябва да станат малко по-самостоятелни и самодисциплинирани, да проследяват и отговорят на изискванията на много на брой учители и предмети. Материалът, който изучават също става по-труден. Същевременно лека-полека учениците навлизат в тийнейджърските години и какво мислят техните съученици за тях става все по-важно. Неразбирателствата между децата рефлектират много върху тяхното самочувствие и себеусещане. Затова класните на 5. клас в нашето училище сме избрали да развиваме именно социално-емоционалните умения и уменията за учене на учениците.

Кога разбрахте, че преподаването е вашето призвание?

След първите ми две години като учител в ОУ “Васил Левски”, с. Орешене, където преподавах английски език, като част от програма “Нов път в преподаването” на Фондация “Заедно в час”, имах нужда да се възстановя от “прегарянето” и да помисля какви са ми следващите стъпки.  Затова се захванах с дейност, насочена повече към работа с възрастни и стимулиране на икономиката в малки региони, посредством предприемачество. Бързо след това разбрах, че ми липсва работата с деца и се върнах в класната стая като помощник-учител в Англо-американското училище в София. Там пък се размечтах повече училища в България да дават възможност на учениците да откриват удоволствието от ученето в подкрепяща за тях среда и на учителите постоянно да се развиват и подобряват в професията си. Това ме провокира да се върна като учител по човекът и природата и физика в 97 СУ “Братя Миладинови”, където видях шанса да създам именно такава среда за учениците си.

Миналата година сте учили в "Харвард" със стипендия Фулбрайт за образователни науки. Как ви обогати този шанс?

Кандидаствах за Фулбрайт и в “Харвард” с идеята да получа три неща: “библиотека от ресурси, карта и куфар с инструменти” (така написах и в есето, с което кандидатствах). “Библиотеката от ресурси” са теориите, изследванията и вече изпитаните знания за това как учат хората и как управляваме успешно образователни институции. “Картата” е философията и визията ми за образованието, която да ме насочва в ежедневната ми работа като учител. А куфарът с инструменти са уменията, които биха ми били нужни, за да съм успешна в това, което правя. Получих и от трите, в резултат на което в момента се чувствам много по-осъзната в начина, по който преподавам и решенията, които взимам. Много се надявах да получа и по-голяма увереност в следствие на следването си в “Харвард”, но истината е, че там се срещнах с хора с много по-голям опит и впечатляващи биографии, което ми припомни, че човек не спира да се учи и винаги има още как да се усъвършенства, в това което прави.

Завършили сте също така науки за земята и физика в Колеж "Уелзли" в САЩ. Как решихте и избрахте след такова солидно образование в чужбина да преподавате у нас, вместо да градите кариера зад граница?

Мотото на “Уелзли” е Non Ministrari sed Ministrare (Не да им се диктува, а да диктуват). Визията му е да дава отлично образование на жени, които ще променят света. Сега си давам сметка за ефекта на мисията на университета върху избора ми да се върна в България, за да бъда учител. Виждах професията като начин да дам възможност на повече деца в България да открият своя най-голям интерес и да се развиват в него, както съм имала възможност и аз. Огромен принос има и Фондация “Заедно в час”, защото ако не беше “Нов път в преподаването”, не съм сигурна, че щях толкова лесно да направя този избор.

Какъв опит придобихте от двете години преподаване на английски език в ОУ "Васил Левски" в село Орешене? Каква е разликата между провинциалната и градската среда на училищния терен?

Благодарна съм за двете си години в с. Орешене, защото ми дадоха поглед върху едни от най-големите предизвикателства в нашата образователна система - нередовното посещение на училище, ранното отпадане и усвояването на българския език, когато той не е майчин. Не всички училища са изправени пред тези предизвикателства. Например, за много по-малък брой деца в 97 СУ “Братя Миладинови” българският не е майчин за разлика от ОУ “Васил Левски”, където повече от 90% от учениците говорят различен език вкъщи. Учениците в двете училища имат нужда от различно преподаване и подкрепа в класната стая, за да могат да бъдат успешни. Същевременно от опита ми като помощник-учител в Англо-американското училище - едно от най-скъпите частни училища в страната, което се посещава предимно от деца на финансово задоволени семейства - съм стигнала до извода, че всяко дете, независимо от това къде и в какво семейство е родено, има нужда да учи в безопасна среда, да му се поставят високи очаквания и да бъде подкрепяно спрямо индивидуалните си нужди.

Работили сте с деца, които нямат дрехи и обувки, за да отидат на училище през зимата. Опитвали ли сте се да помагате и как на ученици, които са били възпрепятствани по различни причини да бъдат в клас?

Това е същината на работата на учителите в по-бедните населени места и квартали. Например, колегите в районите на общините Ябланица и Луковит и сега посещават семействата на децата, за да се запознаят с техните проблеми и специфични нужди. В ОбУ “Неофит Рилски”, с. Дерманци, наскоро оборудваха киносалон и развиват кино образованието,  В ОУ “Васил Левски”, с. Орешене вече има малък СТЕМ център, а в ОУ “Христо Ботев”, село Брестница, почти всяка година организират лятно училище, където учениците наваксват по български и математика и развиват различни умения.  В годините, когато аз и други мои колеги преподавахме в тези села, организирахме серия от междуучилищни събития “Училищни чудеса”: учениците събират точки в часовете, за да участват в целодневно събитие в училището на съседното село, където посещават разнообразни работилници, работят в екип с деца от другите училища и се срещат с хора от цялата страна с най-различни интереси и професии. Всички тези възможности са били и са с цел да мотивират децата да посещават училище и да виждат своето място в него.

Към какви методи на преподаване се придържате и смятате за най-ефективни?

Няма един метод, който е най-ефективен за всички ученици. Във всяка класна стая има невидимо на пръв поглед разнообразие от деца с различни нужди, интереси и мотиватори. Нещо, което работи за едни, не значи, че ще работи за други. Както казах тази година фокусът ми е да развия уменията на учениците за отговор на научни въпроси и работа в екип. Това значи баланс между преподаване на същината на тези умения, както и представяне на модели, които учениците да следват, даване обратна връзка и създаване на възможности за саморефлексия.

За вас какво е най-важно в комуникацията с децата, с които работите?

Може би е най-важно да се чувстват чути и разбрани. Най-лесният пример, който мога да дам, е от последната седмица. Наложи ми се да дръпна двама ученици, които се бяха спречкали, настрани. В разговора и двамата отричаха и обвиняваха другия за конфликта и никой не признаваше своята роля в скарването. В момента, в който обаче валидирах чувствата и на двете деца в ситуацията (че на единият не му е било приятно, когато другият е направил еди-си-какво и обратното) и им показах, че не е идеята да търсим виновен, двамата веднага се успокоиха и бяха готови да търсим решение на ситуацията.

Каква е тайната на добрия учител - да бъде строг или да бъде приятел?

Аз лично се опитвам да бъда и двете. Опитвам се да съм строга, защото децата имат нужда от рамка и граници - те ги карат да се чувстват в сигурност. Опитвам се също да бъда и приятел, да откриваме общи интереси и да им показвам, че ме е грижа за тях и това, което ги вълнува. В един много популярен Ted Talk Рита Пиърсън казва, че децата не се учат от хора, които не харесват. Но трябва да има баланс. В моменти, в които съм била само строга или само приятел, не съм успявала да постигна резултати с учениците.

На какво ви учат децата всеки ден?

На отговорност и гъвкавост. Отговорност, защото съм един от моделите на поведение, на който учениците волно и неволно подражават и гъвкавост, защото, както казах, класната стая е шарена и трябва да се търсят различни начини да достигнеш до различните ученици.

От кого търсите професионални съвети, ако имате нужда от такива?

Разбира се, че имам нужда от такива. Човек се учи цял живот, а в учителската професия е въпрос на оцеляване. Аз лично се уча най-вече от колеги, които имат повече опит и успехи от мен в класната стая.

Като дете каква мечтаехте да станете, когато пораснете? Какво бе училището за вас?

Мечтаех да бъда актриса и адвокат, но никога в училище не предприех стъпки да се реализирам в тези две професии. Докато бях ученичка виждах училището като място, на което всички ходим и не съществуваше реалност, в която дете не ходи на училище. Също в ранните ученически години не виждах много връзка между училището и това, което ми предстои след това. Чак в последствие си дадох сметка за това колко училището (и по-конкретно гимназията) е формирало интересите и нагласите ми в живота.

Как се виждате след десет години?

Дългосрочно бих искала да допринеса за това всяко българското училище да бъде място, където децата са подкрепяни социално, емоционално и академично, за да реализират пълния си потенциал, където учителите се развиват професионално, чувстват удовлетворение от работата си и са мотивирани да дават най-доброто от себе си и където родителите имат активна роля в живота на училището. Смятам, че директорът е този, който може да реализира тази цел в рамките на едно училище и затова се виждам в тази роля в някакъв бъдещ момент.