Тя е модел, телевизионна водеща, бизнесдама и инфлуенсър. За нея се говори постоянно, но самата тя коментира изключително рядко личния си и професионален живот.
Новината, че Николета Лозанова издава книга, се превърна в сензация. Още преди да излезе от печат, написаното привлече вниманието на хиляди последователи на модна икона №1 в България. Някои от тях реагираха с възторг и нетърпение, други - остро и подигравателно, заради това, че Николета Лозанова няма какво толкова да разкаже за живота си.
Това е история за пътя на една красива и амбициозна жена, от Miss Playmate до NL Beauty, от съмненията до самочувствието и увереността.
Спомените на Николета Лозанова се допълват от роднини, приятели и колеги, пред които тя е разкрила личния си свят, характера си и своите ценности. За споделените преживявания и впечатленията си от нея разказват още Валери Божинов, Николай Михайлов, Азис, Андреа, Устата, Кристина Патрашкова, Мартин Карбовски, Венелин Кондаков, още популярни личности от света на модата, както професионалистите от екипа ѝ.
Следва откъс от книгата.
***
„Още от ученичка се стараех да изглеждам добре. Това си беше моя лична потребност – да изглеждам красиво, а не просто да съм в крак с модата. Имах свой вътрешен усет, който просто неизменно следвах. Нито майка ми ми е давала съвети, нито пък пък сме купували модни списания. Спестявах си парите от закуска, но само те не стигаха за всички дънки, които исках да си купя. И в един момент намерих начин да имам всички дрехи, които си харесвах. Това е история, когато съм била в седми или осми клас, но е осмислила целия ми живот.
Родителите ми имаха доста голяма касичка, в която събираха пари, както монети, така и банкноти. Събрах смелост и просто започнах с една пинсета да си изваждам през отворчето. В онези години имаше много пазари и на сергии се предлагаха всякакви стоки. На улица „Капитан Райчо” се продаваха и модерните за онова време дънки с брокат, по-скъпите бяха по 42 лева, а по-евтините по 36 лева. Тези цени ги помня и до днес, защото аз всяка седмица си купувах нови дънки. Спестявах, а остатъка си набавях от касичката с парите. Родителите ми не забелязваха, че колекцията ми набъбва, защото аз си ги криех. И понеже с приятелките ми често си разменяхме дрехите, казвах, че са на някое момиче, когато ги видят на мен.
В един момент обаче касичката доста олекна. Дадох си сметка, че ще ме усетят. Баща ми я беше облепил цялата с тиксо, нямаше отваряне. Мислех си как един ден ще я вдигнат и ще разберат, че парите липсват. Започнах да я пълня със стари монети, имахме доста излезли от обращение, пуснах и няколко стари часовника.
В един слънчев ден се прибрах вкъщи и още в коридора погледнах в огледалото... В него се отразяваше част от хола ни. А на масата беше касичката – отворена! И всичко, което бях пъхала в нея, беше извадено. Подкосиха ми се краката, защото в този момент изживях най-големия си кошмар наяве. От мен се очакваха обяснения, а аз мълчах. Баща ми каза, супер строго, да се приближа. И тогава, за първи и единствен път, не се сдържа... не ме удари, но ме хвана за блузата и я скъса. Аз умирах от срам и чувство за вина и само мълчах. Дума не пророних, а те не спираха да ме разпитват къде са парите… Когато ми признаха, че са се притеснили да не съм се забъркала с наркотици, им обясних всичко. За да ми повярват напълно, заведох майка ми на пазара, а там от всяка сергия продавачките ми махаха и ме поздравяваха.
Тогава осъзнах, с още детския си мозък, че лъжите не носят полза, те са истинска мъка за този, който си служи с тях. Бях се изтощила от цялото криене, от постоянното мислене какво ще кажа, ако ме усетят, от угризенията на съвестта. Дадох си сметка и за отговорността на възрастните – продавачките не трябваше да се радват, че всяка седмица пазарувам при тях, а да ме попитат откъде взимам парите. Но нямаше как да поправя станалото, можех само да си науча урока. След този случай никога не съм прибягвала до хитрост или манипулации, за да получа нещо материално. Ако си спечеля парите, ще си купя каквото искам, ако нямам възможност, просто ще се откажа.”
***
„Списание Playboy организираше конкурса Playmate и Велислава Каймаканова и Георги Неделчев ме поканиха да участвам в него. Велислава дори се срещна с родителите ми, за да им обясни как се провежда. Макар че бях пълнолетна, не исках да правя нищо на своя глава и против тяхната воля, уважението ми към тях не го позволяваше. Доста време обмислях, събирах мнения. Майка ми ме предупреди, че всичките тези конкурси са нагласени и няма смисъл да се явявам, но аз не вярвах, че е така. Дори го обсъдих с Устата, когато се снимах в клипа му, а той ме насърчи и каза: „Давай, това може да е твоят шанс!“. Може би това бяха думите, които ме окуражиха да се явя на кастинг.
Аз, майка ми и сестра ми тръгнахме с колата за София, а през целия път изпитвах нещо средно между страх, хъс, амбиция и несигурност. Когато стигнахме студиото, в което се провеждаше кастингът, имах чувството, че съм най-дебелата кандидатка, с най-малко възможности. Участваха момичета с дълги екстеншъни, с богати гаджета и с огромни силиконови гърди. Аз си бях нормално момиченце от Пловдив, без силикон, без екстеншъни, с руса, перхидролена, изгоряла коса... но за сметка на това са видели потенциала в мен.
Правеха по няколко снимки на всяка кандидатка и ни казваха, че ще ни се обадят до няколко дни. На мен ми се обадиха още преди да стигнем до Пловдив – бях одобрена. Това ми вдъхна надежда и кураж, че приказката за Пепеляшка не е само в книгите и в мечтите от детството. Тя е възможна, бях започнала да я изживявам. По-скоро бях започнала да пиша своята собствена приказка.
Преди самия конкурс трябваше да направим фотосесия за корицата на Playboy. Снимките щяха да бъдат в Слънчев бряг и всички 12 момичета да пътуваме заедно с автобус. Минаваха през градовете, в които живеем, а аз ги чаках на една бензиностанция в Пловдив. Чувствах се зле. Още в автобуса се нагледах на момичета със силиконови бюстове, с дълги коси, с хубави дрехи. А аз бях с една плюшена чантичка-кученце и се чувствах супер смотана. Имах самочувствие, но сравнявайки се с другите, мислех, че нямам никакъв шанс да спечеля и се потисках. Въпреки това, колкото и абсурдно да звучи, не спирах да вярвам в себе си.”
***
„Наближаваше 14 февруари, а Ники беше на лагер с „Левски” в чужбина. Чувствах се нещастна, беше ми криво, тъй като на този ден всички в училище щяха да са с гаджетата си, да получават цветя и подаръци, а аз щях да съм сама. Бяхме в час по география, когато се почука на вратата и ме извикаха. Видях куриер с огромна кошница и 101 рози в нея, имаше и подарък – колие с ключе. А на картичката пишеше: „Давам ти ключа от сърцето си, ти реши дали да го отключиш.” Жестът на Николай ме беше оставил без думи.
През целия ден съучениците ми ми помагаха да пренасям розите по стаите за различните часове. Вече се знаеше, че с Ники сме заедно и за всички беше ясно, че цветята са от него. Учителките също знаеха, че моето гадже е синът на Боби Михайлов, и се радваха, дори го харесваха. От някои съученички съм усещала и нещо като завист. В началото се засягах, но после спрях да ги отразявам.
Ако Ники е романтичен, аз изобщо не съм. Не обичам такива изненади. Това беше единият от случаите, в които ми е подарявал толкова много рози. Няма да забравя и още един: бях на солариум в Пловдив и когато излязох от студиото, неговият шофьор ми поднесе отново 101 рози. Това не са единични жестове, Ники обича да прави такива изненади, в началото те бяха многобройни, но разбра, че не ги харесвам, и вече се въздържа.”
***
„Докато бях телевизионно лице, ме помолиха да се снимам в реклама за марка дамски дрехи. Но клиентите нямаха възможност да ми платят за публикуването на цялата фотосесия и се съгласих да получа пари за един пост в Инстаграм. Това беше първият ми подобен ангажимент, но не искам да го определям като момента, в който се превърнах в инфлуенсър. Тогава започнах с хонорар от 500 лева. След това тази цена постепенно се вдигаше, а днес сумата за един пост в моя профил е в пъти по-висока. Тогава публикациите се приемаха по-органично, а днес вече е ясно, че снимките с продукти се появяват срещу заплащане. Моите обаче са строго прецизирани и подбрани. Никога няма да се съглася да се снимам с продукт, чието качество намирам за компромисно.
През последните години наистина внимавам какво качвам в моя Инстаграм, защото много профили започнаха да изглеждат като магазини за левче. Има сайтове за реплики на оригинални дрехи. Има момичета, които правят снимки с тях, а после ги тагват. Аз никога не бих си позволила да участвам в такива кадри. Не си купувам такива дрехи, не съдя хората, които го правят, но да рекламирам реплики на брандове за мен е нелепо.”
