След успеха на първата част от фентъзи трилогията „Смъртоносна академия“ от бестселъровата авторка на „Изтръгнати от корен“ Наоми Новик идва времето за зашеметяващото продължение, в което призракът на „Последното дипломиране“ е надвиснал над учениците в Магьосническата академия. И то съвсем буквално.
В „Смъртоносна академия: Последното дипломиране“ носителката на награди „Хуго“, „Небула“ и „Локус“ за най-добър роман повлича почитателите на dark academia жанра на още едно мрачно и пристрастяващо пътешествие из дебрите на опасен и жесток свят, в който, за да завършиш, трябва просто да оцелееш.
На добър час!
Не е лесно да учиш в магическа гимназия, която активно се опитва да те убие всяка секунда в продължение на четири години. Но и с това се свиква. Свикваш, че ако не внимаваш, всеки момент можеш да бъдеш изяден от някое зловредно. Свикваш никъде да не ходиш сам; да не се доверяваш на храната в столовата и винаги да си нащрек. Все пак не можеш да очакваш някой да ти се притече на помощ.
Ел – или Галадриел, както майка ѝ е имала неблагоразумието да я кръсти – е една от малкото късметлийки, успели да се доберат до последната година в Академията. След години на избягване на зловредни, зубрене на заклинания и изучаване на древни езици тя най-после ще излезе от това отвратително място. Звучи лесно, нали?
С нея ще бъдат и новите ѝ съюзници, които Ел още не смее да нарича приятели. И Орион. Той може и да я дразни с всяка думичка, която излиза от самодоволната му уста, но освен това е добър и мил. И е един от малкото, които се отнасят с нея като с човешко същество.
Изправена пред смъртоносен ритуал, след който малко от учениците оцеляват, Ел е решена да се измъкне от ужаса на Академията веднъж завинаги. С всеки изминал ден обаче задачата ѝ става все по-трудна, защото училището изглежда е развило особен апетит към нея.
Но правилата са ясни. Мнозина ще загинат преди завършването, а онези, които разполагат с най-голямо количество талант и магически ресурси, ще оцелеят. Ако искат да подсигурят светлото си бъдеще – и живота си – Ел и нейните приятели ще трябва да преминат през залата за дипломиране и да победят Магьосническата академия в собствената ѝ игра. А за да го направят, ще трябва да нарушат всички правила.
„Последното дипломиране“ е втората част от феноменалната фентъзи поредица „Смъртоносна академия“, която проследява историята на тъмна магьосница, чиято съдба е завинаги да промени облика на магията. Наоми Новик създава мрачен, нюансиран и изпълнен с вълшебство свят, различен от всичко, което сте чели до момента. А спиращият дъха финал ще ви остави в очакване на последната част от историята.
Следва откъс от романа.
Из „Смъртоносна академия: Последното дипломиране“ от Наоми Новик
На следващата сутрин прекрасното топло чувство продължи пет секунди – времето, което ми беше необходимо, за да се разсъня напълно. В повечето училища в края на срока ти се полага ваканция. Тук дипломирането е сутринта, а вечерта е въвеждането на новите ученици. Поздравяваш себе си и оцелелите си приятели, че всички сте останали живи толкова дълго, и на следващия ден започва новият срок. Честно казано, Магьосническата академия не си пада много по ваканциите.
През първия ден от срока трябваше да отидем в новата ни ръководителска стая и преди закуска да си набавим учебните програми. Все още се чувствах като мухлясал хляб: една наполовина заздравяла коремна рана може да се окаже леко раздразнена, когато се случи няколко заклинания с катапулт да те поразмятат наоколо, все едно си омотан с въже за бънджи и така нататък. Умишлено си бях нагласила аларма, за да ме събуди пет минути преди задължителния час за ставане, защото бях убедена, че в която и ръководителска стая да съм зачислена, щеше да ми отнеме цяла вечност да стигна дотам. Както и предполагах, когато листчето с инструкциите се плъзна под вратата ми в 5:59 сутринта, видях, че съм зачислена в стая 5013. Вперих свирепо поглед в цифрите. Дипломантите почти никога не ги зачисляват над третия етаж, затова според някои би било редно да съм доволна, само дето ставаше въпрос единствено за ръководителската ми стая и бях убедена, че никога нямаше да получа истинска класна стая толкова високо. Доколкото ми беше известно, на този етаж нямаше нито една класна стая – петият етаж е зает от библиотеката. Вероятно ме бяха изпратили в някое хранилище за документи, дълбоко сред рафтовете, заедно с още шепа злощастни непознати.
Дори не си измих зъбите. Само изплакнах устата си с вода от каната и се отправих на нерадостното пътешествие, докато първите събудили се дипломанти все още се тътреха към тоалетната. Не си направих труда да разпитам дали някой друг отиваше в същата посока: бях убедена, че нямаше да открия такъв сред онези, които познавах достатъчно добре, за да ги заговоря. Просто мимоходом махнах с ръка на Аадхия, докато излизаше от стаята си с торбичка тоалетни принадлежности, а тя ми отвърна с кимване, изпълнено с мигновено разбиране, и вдигна окуражително палци, след което продължи, за да вземе Лиу: всички бяхме болезнено запознати с опасностите на дългия поход към класната стая, а сега на нашия випуск предстоеше най-дългият поход от всички.
За нас повече нямаше да има долу: вчера, точно когато общежитието на дипломантите се завъртя и се спусна към залата за дипломиране, нашето на свой ред зае неговото място на най-ниското ниво в Академията. Трябваше да измина целия път до стълбищната площадка, след това изключително предпазливо да се промъкна през нивото на работилницата – да, това беше денят след пречистването, но да се озовеш пръв на етажа с класните стаи сутрин, никога не е добра идея – и тогава да се изкача чак до най-горната част на стръмното двойно стълбище.
Стори ми се два пъти по-дълго от всякога. Разстоянията в Магьосническата академия са изключително разтегливи. Могат да бъдат дълги, агонизиращо дълги или да клонят към безкрайност, до огромна степен в зависимост от това колко къси ти се иска да бъдат. Фактът, че бях подранила толкова много, също не беше от полза. Видях друго хлапе едва след като запуфтях нагоре покрай общежитието на второкурсниците, където най-ранобудните бяха започнали на малки групи да се точат по стълбите – предимно ученици по алхимия и ремонтна магия, надяващи се да се доберат до по-хубави места в работилницата и лабораториите. Когато достигнах етажа на първокурсниците, обичайното сутрешно преселение беше в разгара си, но като се има предвид, че всичките бяха първокурсници на първия си ден в Академията, без точна представа накъде отиват, процесът по изкачването на стълбите никак не беше улеснен.
Единственото положително в продължителната изтощителна разходка беше, че през цялото време стисках здраво в шепа кристала си за съхраняване и съсредоточено вливах мана в него. Когато достигнах най-горната площадка и вътрешностите ми пулсираха, а в контрапункт бедрата ми пареха, всяка една целенасочена крачка беше довела до забележително увеличение в блясъка, процеждащ се между пръстите ми, а когато достигнах напълно празната читалня, бях запълнила цяла една четвъртина.
Отчайващо се нуждаех да си поема дъх, но веднага щом спрях да се движа, отдолу долетя петминутният предупредителен звънец. Да започна да си проправям път през рафтовете в търсене на класна стая, която никога преди не бях виждала, беше сигурен начин да закъснея, затова неохотно използвах малко от спечелената ми с много усилия мана за едно заклинание за откриване. То ведро ме упъти право към потънал в мрак участък между рафтовете с книги. Погледнах обнадеждено назад към стълбите, но не се беше появил никой, който да се присъедини към мен.
Причината за това се изясни, когато най-сетне стигнах в класната стая, която се намираше зад единична тъмна дървена врата, почти невидима между два шкафа, пълни с древни пожълтели карти. Отворих вратата с очакване вътре да открия нещо наистина ужасяващо и това се случи: осем първокурсници, които се обърнаха и впериха погледи в мен, подобно на стадо малки и особено жални сърнички, които всеки миг предстоеше да бъдат премазани от огромен камион. Сред тях нямаше дори един второкурсник.
– Сигурно се шегувате – казах с отвращение, след което закрачих наперено към предния ред и седнах на най-хубавото място в стаята, на четвъртия стол от най-близкия край. Което постигнах, без дори да се наложи да побутна някого, защото бяха оставили предния ред почти празен, сякаш все още се намираха в началното училище и се опасяваха някой да не реши, че се подмазват на учителите. Единствените учители тук са зловредните и те не се интересуват дали им се подмазваш, а как да те намажат на филийка за закуска.
