Една фатална автомобилна катастрофа с гръцки бизнесмен, преобърнала живота на младата му съпруга – българска журналистка. Една сурова истина, изплувала на повърхността. И смело навлизане в дълбините на родовата история, в които ТЯ (Катерина, Жената, Пречистващата се) търси себе си и от които изтръгва енергии за справяне с болката...
На 19 януари излиза от печат дебютният роман на Катерина Хапсали "Гръцко кафе" - модерен, виртуозно изплетен разказ за Балканите, за границите на Балканите, парадоксално свързващи и разделящи техните обитатели.
"Гръцко кафе" завихря в причудливо безредие разпокъсани човешки животи, национални комплекси, архетипи, огнени страсти на жилави мъже и жени и горди жестове, чиято ценност се измерва с белези от рани. "Гръцко кафе" е роман и за границите вътре в нас, но "Гръцко кафе" е най-вече модерен роман, който без страхове оголва уязвими места и приканва не само към размисъл, но и към разговор – за нашата обреченост да сме свързани.
Премиерата на книгата у нас е на 28 януари от 19:00ч. в столичния клуб "Карусел" на ул. "Георги Раковски" 108. Биляна Петринска, Марияна Жикич и Теодора Духовникова ще ни потопят в дебрите на тази съкровена история.
За автора:
Катерина Хапсали завършва икономика и испански език в САЩ, но се връща в България. От 2000 г. работи активно като журналист, макар че предпочита по-широкото определение "човек на думите" и неслучайно работи върху докторантура по философия. "Гръцко кафе" е дебютният ѝ роман.
Прочетете откъс от романа>>>
От широкия ни, огрян от късното майско слънце чардак се виждаше Пирин. Най-нащърбената и най-романтичната част от България. Седях с чаша гръцко ципуро, произведено от дядо ти Георгиос, този от Неос Ставрос, на затопления от слънчевите лъчи дървен под, на половин час мое шофиране (двайсет минути за татко ти) от гръцката граница. Ти спеше в количката си до мен. Така реших да лекувам носа си – със сто грама ципуро, до теб, с Пирин на хоризонта. Много съм пътувала, много съм видяла, примирала съм от възторг пред всевъзможни пейзажи. Но гледката към Пирин от родопския ни чардак е несравнима, в това съм сигурна.
Обичах тази огромна каменна къща. Още от времето, когато беше само монументална купчина тикли, камъни, цимент и греди. Тогава баща ти ме докара хем гордо, хем някак свенливо да видя мястото. Най-високото място на Лещен. Над него започваше пеещата родопска гора. Всеки, дори най-незначителният полъх на вятъра изтръгваше от клоните на дърветата, от цветята и храстите самодивски мелодии. И баща ти, твоят гръцки баща, запяваше по своя си начин една толкова българска песен: „Кога засумят сумите, букитеее…“. Пееше я, притворил очи. Пееше я на себе си. Така както ти танцуваш сега. Клякаш, зажумял, после ставаш, бавно отместваш крачета. Протягаш ръце нагоре, по-високо, отколкото можеш да стигнеш. Клякаш пак, зажумял. И се смееш. Не знам хоро ли е, сиртаки ли е. Само кръвта знае.
С времето се научих да различавам мелодиите на пеещата родопска гора. Да знам кога идва дъжд, кога застудява, кога облаци ще закрият яркото слънце. Кога денят ще е толкова хубав, че чак ти иде да плачеш. "Само тук спя добре, любоф – казваше Полихронис. – Само цуй птицетата рано сутрин как пеят – циу, циу, циу!" Нямаше смисъл да му казвам, че на български пеят "пиу, пиу, пиу". Поне тях – птицетата – не ги деляхме на български и на гръцки.
После и къщата, вече готова, започна да се включва в този концерт. Пукаше с дървените греди, охкаше под тежестта на грижите ни, смееше се под първите ти тромави стъпки. А всички стъкла задрънчаваха, щом се появеше баща ти. И на тавана да бях, пак знаех, че Полихронис си е дошъл.
Любимото място на татко ти беше огромният стол пред камината. Гледаше татко ти огъня, не говореше, всекидневието все повече изяждаше думите му. Дори изречени, те увисваха като невзрачни паяжини между нас – твърде паянтови мостове между два отдалечаващи се бряга. Рехави бяха тези паяжини, хилави, не можеха отново да оплетат в мрежите си малкия пърхащ Ерос, прекръстен от лигавите римляни на Амур…
Понякога не знаех дали Полихронис нещо мърмори, или просто вятърът се заиграва със сажди в комина. От време на време обаче баща ти кашляше и бавно процеждаше: "Еех, любоф… Огънят не е само топлина. Огънят е компания".
Аз се цупех, не виждах защо има нужда от друга компания освен нашата.
От онзи 30 май не съм палила камината.
Тогава – точно в момента, в който помислих, че от ципурото очертанията на Пирин леко трептят, ти започна да се смееш насън. Не знам какво точно сънуваше. Може да си се сетил колко абсурдна е майка ти с натъпканите с памук ноздри и чашата ципуро в изпосталялата си ръка. (По онова време не се хранех често. Бях си втълпила, че трябва спешно да се върна във формата си от времето, когато с баща ти се запознахме. Вероятно се надявах да върна и всичко тогавашно, цялата ни възторжена, прекрасна и кратка любов, във вече прозаичното ни „сега“.) Ти се смееше звънко, искрено се забавляваше на нещо в съня си.
Мария изскочи отнякъде пред мен, като трол. Имаше този изнервящ навик да изниква сякаш от нищото, от дупка в земята, от хралупа в стената – Бог знае, или всъщност не знае откъде точно.
Стресна ме.
– А бе, Мария! – просъсках.
Тя се усмихваше.
– Знаеш ли кога едно дете се смее насън? – попита ме.
– Кога? – заинтригувах се. Забравих, че й се сърдя.
– Когато дяволът му казва, че ще убие баща му. Защото бащи много, но майката е една. Затова и детето се смее. Знае, че всичко ще е наред.
– Хм.
Замислих се.
Не харесвам изтъркани изрази като „народна мъдрост“. Но нещо в мен, дълбоко в мен, в сърцето на сърцето ми, тревожно се сви.
– А кога едно дете плаче насън? – зададох въпроса си някак плахо.
– Когато сънува, че майка му е умряла. Защото...
– Защото бащи много, но майката е една – допълних бързо, а тя кимна.
Понякога знам, че съм умна.
Както и знам, че много рядко плачеш насън.
"Гръцко кафе" излиза на книжния пазар у нас на 19 януари
"Colibri", цена: 15 лева
