Не чакай да отминат бурите, научи се да танцуваш в дъжда

Когато най-после беше готова, се отби набързо през кухнята, за да си сипе едно голямо кафе. Ема се нацупи, защото напитката беше прекалено горчива за нейния вкус. Претърси шкафовете за захар, но установи с разочарование, че този продоволствен продукт отсъства. Отваряйки хладилника, забеляза също така, че няма вече с какво да се нахрани прилично. Менюто предлагаше: остатък от пица, прекалено стара краставица, празна кутия от яйца, кубче масло и наченат буркан с маслини – мижава плячка! Когато стигна до последния шкаф, тя откри там един вече отворен пакет чипс. Той беше от снощи и картофените люспи още хрупаха, бинго! Щеше да мине за закуска. Докато бъркаше в пакетчето, Ема погледна тъжно към онзи, който някога беше неин спътник. Кухненският робот или вълшебният приятел, както го беше кръстила, беше скрит под парцал в един ъгъл на кухнята. Не го беше използвала вече от месеци, но не че ѝ липсваше желание. Беше си го подарила преди пет години от първата заплата, за да задоволява с минимално усилие кулинарните си желания. Ема обичаше да изпробва и да създава нови рецепти, най-вече десерти. Като малка беше научила великите класики от майка си и баба си. За 25-ата ѝ годишнина нейните родители дори ѝ бяха подарили курс при майстори готвачи, позволявайки ѝ по този начин да се усъвършенства.

Но, тъй като беше много заета в работата и очевидно недоспала, младата жена вече не си отпускаше време за готвене.

Тя, която толкова обичаше да се шляе из пазарите, за да избира най-свежите плодове и зеленчуци, сега се задоволяваше с готова храна отвън, с доставяна по домовете пица и дори... с прост чипс. Ема си помисли, че баба ѝ сигурно се обръща в гроба като я гледа такава объркана в кулинарно отношение. Обърна глава към етажерката си с подправки и прочете с горчивина етикетите на подредените бурканчета: „Босилек, къри, куркума, естрагон, индийско орехче, сладък червен пипер, хрян, шафран...“ Всички тези вкусове, които някога я караха да се отправя на пътешествие, сега прашасваха. Ема въздъхна и се разсърди на себе си, че се беше оставила да бъде толкова погълната от работата си. Купчината мръсно бельо, която се откриваше пред погледа ѝ през открехнатата съседна врата, довърши окончателно вече ниското ѝ самочувствие. Спешно трябваше да забави темпото. Беше повече от необходимо да отдели време за себе си!

Но засега то не ѝ стигаше...

Кухненският стенен часовник показваше 5 часа и три минути. След половин час трябваше да бъде в ефир.

Изоставяйки наполовина пълната си с кафе чаша в мивката, тя си сложи обиците, забравени върху шкафчето в антрето, и обу маратонките без да ги развързва. Взе си чантата, палтото, ключовете, после затвори бързо вратата на апартамента си.

Слизайки на бегом във вътрешния двор на сградата, Ема със съжаление установи, че си беше забравила шала. Беше леденостудено и при всяко издишване дъхът ѝ се превръщаше в малко плаващо бяло облаче. Погледна към кухненския си прозорец, разположен на третия етаж на голямото здание и прецени, че вече няма време да се качи обратно. Вдигайки яката на палтото си, младата жена пребърка нервно джобовете, за да открие с удоволствие, че беше оставила там ръкавиците си. След като скри ръцете си, ги разтри една в друга с надеждата, че така ще се стопли. Нададе лек пронизителен вик, когато погледна часовника си.

Вече беше 5.07 часа.

Времето беше малко, но не беше невъзможно да ус­пее: оставаха ѝ точно двайсет и три минути, за да стигне навреме. Вървейки с бърза крачка, можеше да се на­дява да бъде в работата си до двайсет минути, тоест сто двайсет и четири секунди по-рано – какъв лукс само! Ако вземеше автобуса, щеше да стане по-бързо, но първият тръгваше едва в 6 часа, а Ема не притежаваше кола. Побърза да бутне тежката врата на сградата си, после прекрачи прага и зави надясно в посока към седалището на радиото.

„Дабъл Ем Ар“ беше частно регионално радио, което се намираше в град Фонтенбло, департамент Сен-е-Марн, и се управляваше от Ерик. Разведеният баща на двама тийнейджъри на 15 и 13 години посвещаваше целия си живот на радиото, чийто основател и програмен директор беше от 1990 година. Жена му, уморена от това, че работата за него е по-важна от семейния му живот, го беше напуснала преди десетина години и се беше пренесла близо до Нарбон, за да възстанови връзката със семейството си. Ерик вече виждаше децата си само два пъти годишно – за празниците в края на годината и по време на голямата лятна ваканция. Той почти никога не почиваше и беше в работата ежедневно от 9 до 19 часа. Петдесетгодишният мъж беше сам начело на радиото и ръководеше екип от петнайсетина души, съставен от водещи, журналисти, отговорници за връзките с клиенти, уебмастър и асистентка на директора.

„Дабъл Ем Ар“ предлагаше формат, наречен „топ 40“, излъчвайки песните, постигнали най-голям търговски успех във Франция. Там можеше да се намерят още игри, кратки новини, както и две големи предавания на живо през седмицата „Морнинг Дабъл Ем Ар“ от 5.30 до 10 часа сутринта и „Бек ту хоум!“ вечерта. През повечето уикенди радиото предаваше от градовете в областта, на живо от местните събития (панаири, салони на книгата, празници на цветята...), заради което получаваше значителни субсидии от областния съвет. Останалото финансиране на радиото идваше от частни дарения на инвеститори и от постъпления от реклами. Не по-малко от петима отговорници за връзките с клиенти кръстосваха ежедневно трите департамента, към които излъчваше радиото (Ивлин, Есон и Сен-е-Марн), за да търсят потенциални рекламодатели.

През следващия април щяха да станат шест години откак Ема работеше в тази станция. Тя беше започнала с представянето на вечерните новини преди да се включи към редакционния екип на пълно работно време. После, година по-късно, беше повишена на поста отговорен редактор на предаването „Морнинг Дабъл Ем Ар“. Ролята ѝ се състоеше в това да подготвя и да води с колеги сутрешния блок, да пише и да записва различни рубрики (светски и литературни новини и медийни събития), като едновременно наглежда журналистите в редакцията. Младата жена също така участваше много активно в предаванията през уикенда, за да осъществява интервютата на живо.

През този сезон Ема водеше сутрешния блок заедно с Бенжамен. С течение на времето той беше станал нещо повече от колега, беше се превърнал в много добър приятел, дори в довереник. Младата жена харесваше чувството му за хумор, говоренето му без задръжки и му имаше пълно доверие. По отношение на музиката двамата приятели имаха диаметрално противоположни вкусове, което водеше понякога до безкрайни пререкания. Докато Ема се поклащаше при звуците на „А, В, С“ на „Джаксън файв“, Бенжамен предпочиташе траш метъла и групи като „Сепултура“ или „Металика“. Впрочем, той изпълняваше репертоара им с любителската си група, която свиреше редовно в някои местни пъбове. Среден на ръст, с винаги добре подрязана брада, този мускулест сладкодумник излагаше на показ множество татуировки по ръцете, както и пиърсинг на лявото ухо. Облеклото му оставаше непроменено през всичките сезони – дънки и веселяшка тениска, неизменно с къси ръкави. Стилът му контрастираше с характера, защото Бенжамен беше преди всичко страхотно сантиментален и с нежно сърце. Беше много общителен и винаги в добро настроение, а семейството и приятелите му бяха приоритет за него. Що се отнася до работата, младежът имаше две функции: сутрин водеше и се занимаваше с излъчването на предаването „Морнинг Дабъл Ем Ар“, после от 10 до 13 часа трябваше да пише реклами и анонси за станцията. Бенжамен беше на работното си място всеки ден от 5 часа сутринта. Той проверяваше избора и реда на музиката в сутрешния блок – най-вече, за да се избегне последователното излъчване на две заглавия от един и същ изпълнител – и установяваше дали рубриките и интервютата за деня наистина са вмъкнати в програмата. Радиото се бе обзавело с нов софтуер и всички членове на редакцията, включително Ема, още не го владееха напълно. Този отговорен и винаги организиран 25-годишен младеж вече беше женен и баща на малкия Валантен, на 18 месеца. Неотдавна цялото семейство се беше настанило в селска къща на час път от станцията.

Бенжамен обаче не пристигаше пръв в радиото, защото обикновено Жереми го изпреварваше с половин час. Той следваше трета и последна година в едно висше училище по журналистика и се занимаваше с кратките новини между 5.30 и 10 часа и с рубриката „Приятни предложения за излизане“, излъчвана в различните програми през деня. Информационните емисии по „Дабъл Ем Ар“ покриваха националните и местните новости. Така в едно и също включване студентът можеше да говори както за въоръжен сблъсък в Ирак, така и за панаир на домата в съседно село. Упражнението беше доста сложно, обаче младежът се справяше по-скоро добре. Жереми беше много работоспособен и никога не бягаше от задълженията си. Винаги беше готов да тръгне на път без значение по кое време и за къде, но най-вече, за да прави интервюта, които бяха истинската му страст. Единствената му слабост се криеше в писането на текстовете, които приличаха повече на философска проза, отколкото на присъщия на радиото стил. Ема му помагаше да напредне в това, защото в радиото времето беше ограничено, а думите на всеки изказващ се разчетени по минути. Речта трябваше да бъде сбита, ясна и ударна, защото иначе слушателят можеше да смени програмата.

Беше 5.29 часа в понеделник, когато Ема пристигна в радиото.

Без да губи време да сваля палтото си, водещата хвърли чантата върху един стол в студиото, дарявайки пътьом колегите с широка усмивка. Тя едва успя да си сложи слушалките, когато Бенжамен започна:

– Добро утро и добре дошли в „Морнинг Дабъл Ем Ар“! Сега е 5.29, много приятно събуждане на всички. Здравей, Ема!

– Здравей, Бенжамен, и добро утро на всички. Внимавайте, тази сутрин е много студено, аз си забравих шала и много съжалявам за това. Облечете се добре и се пазете от поледицата.

– Жереми ще ни даде подробна метеорологична прогноза в края на новините. „Дабъл Ем Ар“, сега е точно 5.30 часа, следват събитията за деня – обяви неразделният спътник на Ема...