Албена Михова, която винаги, разсмива публиката, е прегърнала силно професията. Обикновено я сравняваме със Стоянка Мутафова, с Татяна Лолова... Актрисата, която този сезон играе в пет представления в Сатиричния театър „Алеко Константинов” и предстои да влезе в още образи в предстоящи нови пиеси, разказва пред Ladyzone.bg за връзката си с театъра, завещана й от нейните родители. А тя, без да иска, предава любовта към сцената на сина си Мартин Желанков. И не само на него, но и на приятелката му Мадлен, както и на още много малки и вече пораснали деца, които е взела под крилото си в актьорската си школа. Разбира се, и на любимеца си Рамбо, който наистина се усмихва!
След дни на Албена Михова й предстои среща с миналото, защото е поканена като специален гост на предстоящия голям концерт на училището във Варна, в което е учила от първи до осми клас.
Албена, фатално, съдбоносно привличане ли се оказа връзката ти с театъра и киното?
Фатално не мога да кажа, че е. По-скоро е наследствена „зараза” и може би и аз нося нещо, което помага, за да разразя на сцената тази наша театрална краста, защото родителите ми бяха актьори. И преживявайки детството си в театрите – между кукления и драматичния, то няма накъде да бягаш и започва да ти се иска да си на сцена. Първо станах реквизитор, ходих и на школа, после кандидатствах в НАТФИЗ и ми се случиха тези хубави неща. Така че всичко идва от родителите ми – от тях съм „заразена” и продължих. Яким Михов – баща ми, е основател на Сатиричния театър заедно със Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев и всички останали артисти. След това е отишъл във Варна в Драматичния театър. Майка ми беше актриса във варненския Куклен театър. Баща ми имаше и три самодейни школи, много пътуваше по участия, беше естрадна двойка с Илия Пенев. И сега, като отида на лекар във Варна, ми казват: „Вие не сте ли на Яким Михов дъщеря?” Питам ги дали по фамилията ми са се ориентирали и те отговарят, че е така. Има улица във Варна, кръстена на името на баща ми, който беше много почитан в града. Майка си отиде от този свят само на 48 години и не можа много да изживее живота си... Но аз пея като майка, баща ми не можеше, а играя като него. Така че, живеейки между двата театъра, в които те работеха, завърших „кукли” и съм в драматичен театър - или в същия стил се разпространявам (смее се). Успях да направя нещо в живота си и съм доволна от себе си, защото хората ми се радват, а това е най-важното в тази професия.
Какво помниш от родителите си?
Като бях малка, баща ми ми казваше нещо, което винаги ще помня: „Албенче, татко, вярвай в себе си!” Казваше ми и да не ставам актриса, защото актрисите винаги по друг начин си извоюват ролите. Отговарях: „О-о-о глупости! При мен няма да има такова нещо, аз ще ги сразя с талант!” Ей такива неща сме си говорили, но аз все пак бях на 14 години тогава и не знаех въобще дали ще ставам актриса. Както и първо станах детска учителка, но видях, че не ми е достатъчно да стоя и да чакам децата да се наспят в детската градина. И постепенно се случи всичко – ходих на театрална школа, играех в почти всички пиеси, които водех като реквизитор в театъра, а това беше 5-6 години. Помня как плаках, гледайки една пиеса, в която баща ми играеше. Не можах да повярвам, че ролята му ме просълзи, защото все пак съм му дъщеря! А човек знае всички нюанси на родителите си, но като ги видех на сцената, е съвсем различно. Майка играеше и пееше страхотно – имаше едно високо куклено гласче... Детството ми беше много красиво! И сега, на 21 ноември в Спортната зала във Варна е големият концерт на моето училище, в което учих от първи до осми клас. „Черноризец Храбър” се казва сега, а беше „Жечка Карамфилова”. Поканена съм като специален гост, което много ме трогна. Имам хубави, топли спомени от съучениците си, голяма част, от които ме подкрепиха, когато загубих майка. Много от преподавателите също бяха до мен тогава, в това меле на живота ми. Така че сега ме чакат хубави моменти, свързани с моето минало.
Кажи кои са представленията, в които може да те гледа публиката, както и какво ново ти предстои на сцената?
На 7 декември започваме работа върху една хубава пиеса с прекрасния режисьор Влади Люцканов. А премиерата й трябва да е през месец март. В момента играя в хитовия спектакъл „Луди за връзване”. Представлението е много смешно! То е за хора с проблеми, не са луди, но отстрани, като ги гледаш, друго не можеш да кажеш (шегува се). То се оказва, че всички са луди, не само тези, които идват да се лекуват. Много е забавно, защото всеки е различен със своята лудост. Аз играя асистентката на психиатъра, което също не ме прави много свястна (смее се). Много съм доволна, защото имам главна роля, то няма не главна в тази пиеса, с която и турнета предстоят, защото хората искат да я гледат! Играя и в „Сама жена” с Боян Арсов, който е много добър партньор. „Политическо кабаре” е друг спектакъл, в който участвам, както и „Провинциални анекдоти”, и „Криворазбраната цивилизация”, разбира се, където играе и синът ми Мартин Желанков.
Като каза сина ми, ти побутна ли го, за да тръгне по твоя път?
Не, не съм го побутнала. Направих актьорска школа и го помолих да ми носи чантите и да ми помага. Веднъж отсъстваше едно от момчетата, което играеше в представлението, и помолих Мартин да влезе вместо него. Той се съгласи и много хубаво се справи. И след този случай взе да поостава в школата, като идваше, за да ми носи чантите (смее се). И така постепенно се зарази. След това кандидатства в НАТФИЗ и го приеха.
Значи от едно носене на чантите на майка си, за да й помага, взе, че стана актьор!
Да, защото той не знаеше какво бъдеще да търси и аз много се притеснявах, честно казано. Дори не исках да се занимава с театър и кино, а по-скоро с компютри, защото все пред комютъра беше. Но той сам си намери мястото в живота, дори сега репетира „Слуга на двама господари” с режисьор Андрей Аврамов.
И тайничко си горда с Мартин, нали?
Разбира се! Даже много се радвам, че пое в такава посока, защото му се отдава. А с тази професия трябва да се занимават хора, на които тя им се отдава, а не хора, които искат да я научат.
А децата от актьорската школа, която водиш, какво ти дават?
Свежест... Нали съм била и детска учителка, но не знаех дали ще мога да науча и другите на това, което знам, и започнах да водя школата с много голям страх. Но след това школата, която се намира в читалище „Младост” в същия квартал на София, се разви и имаше доволни, и резултати, и продължих. Децата учат при мен и кукли, и драма, целта да е да се научат да си комуникират и да играят заедно на сцената. Давам прекалено много на всички деца, както дадох и на сина ми, и на неговата приятелка Мадлен, с която именно в школата се харесаха. Те двамата завършиха заедно в един клас. Явно така се случват нещата в нашето семейство и не можеш да избягаш от тази професия (усмихва се).
Странно е, че си плаха, защото изглеждаш сякаш си много уверена и напориста!
Много съм притеснителна, много съм обидчива, понякога и от половин дума, особено ако ме уцелят в настроение, мога до такава степен да се обидя, че въобще да не погледна човека. Позволявам хумор, но хуморът ми е дозиран. Защото има хумор и хумор... Колеги бяха направили клип как ме имитират, смеят ми се..., което е много обидно. Защото аз никога не съм правила такива грозни шеги с тях.
Може би да си винаги на една ръка разстояние от другия е важно?
Човек трябва да си намери средата. Аз се преместих в Сатиричния театър и съм много по-щастлива тук. Екипът ни е страхотен, от много хубави хора. Е, понякога някой може да е изнервен, но да си актьор е професия на чувствата.
Какво забравям да те питам?
За моето куче Рамбо, което също играе... Той е йорки, оперираха му още едно краче, преживя тежки операции, които преживявам заедно с него. Все едно ми е втори син. Рамбо е най-усмихнатото куче на света, защото той наистина има усмивка – дърпа си устните настрани, започва да се зъби и такова щастие показва. Според мен той е човек! И е актьор, то няма как и той да не прихване (смее се). Рамбо е на 7 години, през месец януари догодина ще направи 8, а театралната ми школа на 8-ми март ще навърши 9 години.
