- Ех, Иво – рече ми веднъж, - три въстания им измислих и пак недоволни… Това по повод разните му набедени родолюбчета, които я бяха нарочили - нея - за родоотстъпница. Да им измисли цели три въстания, а те пак недоволни… Смяхме се много. С нея човек можеше да се смее. Много.
Като с млада жена. Като с истинска жена тоест. Като с човек. Готин. …

Не я попитах кои точно въстания „им е измислила”. Нямах нужда от психотерапия (душелечение). Нито тя. Те имаха нужда. И си се лекуваха. И продължават да си се лекуват. С филми, книги и предавания, от които се разбира например, че българите са дошли на Балканския полуостров преди хората. Лекуват си се хората и все не могат да се излекуват. Тяхна си работа. Ама да не навикват другите. Да не ги товарят с грижите си. А иначе с „мощенето” на Йоан Кръстител сигурно доста би се смяла.

Балканите... Приказна действителност

Истинска измислица. Завладяващо предание. Пъстро, страшно, жестоко, красиво. И вярно. Алкивиад Велики, Кара Фейзи, Али паша, Софроний Врачански... Защо точно България, а не Турция? Защо Турция, а не Албания? Защо Албания, а не Сърбия? Защо Сърбия, а не Гърция? Нали са все Балкани?! Разбойници, султани, царе,монаси, даалии, кърджалии, хайдути, предатели, герои, дьонмета, мъченици, шпиони, селяни, войници, бейове, паши, просветители, ужаси, кланета, любов, смърт, омраза, оцеляване и всичко. Всичко, което са Балканите. Пъстро, страшно, жестоко, красиво, отблъскващо, завладяващо, прелестно, спиращо дъха предание. И вярно. Излязло от източници и документи. Извикано за живот от истинския историк. От ония – старите и добросъвестните. Като баща й - Петър Мутафчиев. Не от шоумените, готови да угодят на тълпата и да се възползват от петимните за душелечение.

У някои хора дори измислицата е истинска

А пък у други дори действителността е измишльотина и нищо повече. Има разни предания. За Дивия запад и краварите, например. За крал Артур и рицарите. За Лорда на пръстените. За тамплиерите, за Жана Д’Арк, за Клеопатра и Цезар, и други такива. Предания известни, щото са филмирани. Измислени обаче. Нагласени, ама недонагласени. Скопосани, ама не съвсем. И някак безцветни. Сивкави. Зализани. Безплътни. В сравнение с нейното предание за Балканите. Истинско, страшно, живо, пъстро, красиво и кърваво. Чети и снимай… Пък те - Аспарух. По тертипа на соцпатриотизма и ранния Холивуд. С една битка, дето не е била, до една крепост, дето не може да бъде, между едни хора, които всъщност са съвсем други. Отново смях… И тя се смя първа.

Никос Казандзакис, Бранислав Нушич, Костурица и още други балканци. Надарени и оценени, те имаха или прозрения, или проникновения, или находки? Вера Мутафчиева имаше всичко. Те описаха отделни балкански чудатости. Вера описа Балканите. Те, другите, бяха наградени и станаха известни. Тя не. Но и тя ще бъде оценена. Няма как иначе. Защото самите Балкани тепърва ще се оценяват. Ще се съпоставят с другите. Ще се самоосмислят. Ще се самоопределят. Ще се самоопознават. Включително чрез Вера и нейното предание.

А нейното предание не е само за Балканите. То е за света

С неговите чудатости, странности, вълшебства, противоречия, злини, добрини, лутаници, тревоги, въпроси и глупави отговори. Повечето наши писатели не могат да се опрат в селския калдъръм, за да погледнат напред и нагоре, а се спряпат в него, орат с нос земята, а сетне преобразуват тази болка в светоусещане и виждане. Гледки, които не отиват зад извивките на ранения нос. От Витоша по-високо нема, от Искъро по-длибоко нема, от Радомир по-далеко нема.

Обдарението е винаги различие. Но различието тук е вина, а посредствеността е уют и убежище. Вера Мутафчиева превъзмогна спарения котловинен уют и усети полъха на стихиите. Из пепелища, пожарища, насилия и кланета се изправя злодеят Кара Фейзи. Страшен, но някак красив и завладяващ.

Защото е предизвикателство

Към най-силния и най-могъщия. Към султана. „Като е султан, да не е сто кила” – думат на Северозапад (из Северозападнала България). Та и Фейзи така. Какво като е султан?! И напада Цариград с тайфата си от няколко хиляди души. Що ли? Ами така. „ Щот МожАл” – както думат из същия тоя Северозапад. Ама нямаше ли един по-велик и от султана? А на него дали ще се покори Фейзията ? Що пък… От какъв зор… Дьонмето Го е видял и под двата Му образа. И под двата Му е намерил махна. Кой век беше това? Краят на осем надесети, началото на деветнадесети.

Les annees lumieres, ама с един-два века закъснение

Закъснялото Балканско просвещение. Либертинажът и богоборството у един прочут разбойник и убиец. Това пък какво иде да рече… Я по-добре затвори вратата, че вее, пусни кепенците, налей по една ракия, нарежи салатата и да си отворим някоя нашенска приказка, маани тия бабини деветини…

Красотата отвъд доброто и злото. Един полъх, една подробност или едно неочаквано действие, което осмисля, преобразява и възвеличава неугледното битие. Еничарите, които обръщат казаните. Осман Пазвантооглу, който забожда сърце на върха на джамията. Индже, който върви по средата на улицата. Ама това последното май беше Йовков. Нищо чудно да ги обърка човек. Нали и при двамата красотата е отвъд доброто и злото. Нали и при двамата най-величавите образи са на турци. Нали и двамата можеха да обичат българите, без да мразят съседите. Но на Вера май се падна по-трудният дял. Да обича съседите, без да мрази своите.

Била агент на Държавна сигурност

Може и да е била, нали я пускаха в чужбина... Това не е само комунистически похват. То е похват на всички престъпници, когато докопат властта. Набелязват по-даровитите, по-умните, по-различните. Тези, които могат да бъдат опасни. Унищожават ги или пък ги правят съучастници. Отначало тия, дето изпъкват над другите. После и другите. Та сетне, ако бъдат разобличени, да рекат: „Всички сме в кюпа, ама вие бяхте доносници, пък ние служехме на България”. Хитро. Проверено през вековете. Минава. „Не ми пука” – рече Вера. И толкоз. Да уважаваш съседите, без да мразиш своите. Не е лесно понякога.

Набедени историци, политици, общественици, професори и т.нар. интелектуалци. На турски думата е маскари. Означава нещо като артисти. Хора, които се показват по стъгди, мегдани, пазарища, радиа, телевизори, позорища бигбрадъри и всякакви такива. За да правят сеир и пари. Шоумени. Зрелищници.

Вера Мутафчиева не беше от тях

Мразеше да се показва. Трудно и рядко даваше интервюта. Искаха да правят филм за нея. Не се съгласи. Беше надскочила хорските суети. Носеше се слух, че ще опише всичките им маскарлъци в книга. С имената им. Попитах я веднъж дали наистина ще го направи. Каза, че да. После се отказа. Би било дребнаво за нея…

Говорехме си на „вие”. Имаше у нея едно забравено, буржоазно, тоест градско или гражданско достойнство. Няма го вече това достойнство в ежедневието ни. Отиде си с нея. Един вестник – всъщност най-четеният в България - писа през седмицата как един политик всъщност най-изтъкнатият български политик - се изсрал бил на главата на един телевизионен водещ – всъщност най-известният телевизионен водещ. Битие. Сеир и кашмер. Все отлагах да й се обадя. Тази седмица едно, другата - друго, че накрая и избори… Ако имате да се обадите на някой свестен човек, направете го веднага.

*Текстът на Иво Беров бе публикуван най-напред във в.”Седем” след кончината на Вера Мутафчиева, преди да го предостави на „Жената днес”.

www.jenatadnes.com