Звездата от „Столичани в повече” Силвия Лулчева и дъщеря й Елица разказват как да се забавляват в един непринуден разговор, изпълнен с усмивки, топлина и споделени емоции.
Силвия, професията ти изисква да се потапяш във всяка роля. Озвучавала си легендарната Кари Брадшоу, a сега си в ролята на властната Славея в хитовия сериал „Столичани в повече”… намираш ли частица от себе си в образите, в които влизаш?
Не се стремя да търся себе си в героините си, макар че в процеса на работа откривам все повече допирни точки, може би от общочовешките неща, които вълнуват всяка една жена, без значение дали тя е забулена с фередже или е родена на пъпа на Ню Йорк. Така че по нещо от теб има в мен и по нещо от мен има в теб и е съвсем нормално да си приличаме и, слава Богу, да сме ужасно различни. Както всяка една жена пречупва през себе си модата например, така и аз правя някаква собствена интерпретация на образа, в който влизам, без значение дали е на сцената, в дублаж или на екрана.
В „Столичани в повече” си партнираш с невероятни актьори. Как прекарвате времето на снимачната площадка, когато камерите не работят, толкова ли е забавно, колкото ние, зрителите, си мислим?
За щастие хората никога няма да разберат какво е на снимачната площадка, както и никой не знае колко пъти един цирков артист пада, за да покаже блестящо шоу на публиката. Никой не го интересува колко те боли и къде ти е синьото, въпросът е да получи достатъчна порция смях, удоволствие и забавление. Понякога е много забавно, понякога е нервно или трудно, защото е колективна работа и без значение колко се обичаме, приемаме или одобряваме, трябва да отбележим гол.
Определено успявате!
В началото се шегувахме с Любо Нейков чия кола ще бъде одраскана първа – неговата или моята, но засега никой не ме е наказал за безобразното поведение на Славея със снахи, деца, мъже, съседи и други. Но за това, уважаеми читатели, са виновни сценаристите, аз нямам вина. Сигурна съм, че много хора разпознават лели, свекърви и тъщи в нея – средностатистически женици, които тормозят поне 200-300 села около себе си. (Смее се.)
Ели, твоите съученици гледат ли „Столичани в повече”?
Да, всички го гледат и много се забавляват.
Ходиш на балет и пиано. Каква искаш да станеш като пораснеш?
Може би балерина или архитект, това много ми харесва.
Архитект… това е доста сериозна професия. С какво ти стана интересна архитектурата?
Нищо не е трудно, ако обичаш да го правиш. Като малка правих мини макети на различни сгради и разглеждах много списания за архитектура.
Силвия, не искаш ли Елица да тръгне по твоите стъпки?
Много бих се радвала, ако успея да й създам самочувствието, че тя сама има право да избере своя път. Искам да разбира и изслушва другите, но в края на краищата тя да има самостоятелно решение, себеуважение и вяра, че е единствена и уникална.
Ти самата наследи ли артистизма си от някого?
В моето семейство няма хора, които са били непременно на сцена, но всеки казва, че едната баба е била сръчна, талантлива и изобретателна, какъвто е брат ми, който е много талантлив дизайнер на бижута. Имаме дядо, който е бил сладкодумен разказвач с голямо чувство за хумор – усмихнат и ведър човек, какъвто аз понякога не съм. Но си мисля, че ако ми се отдава да разкажа някоя хубава история от сцената или от екрана добре, то е защото съм взела нещо от неговото желание да бъде верен на историята и на аудиторията. Може би нещо прескача през поколенията, може би… както руснаците казват за децата на великите личности, които не постигат таланта на своите родители – Природа отдыхает. Може би природата достатъчно си е починала, преди да се родим аз и брат ми, за да можем да се превърнем в едни креативни хора, каквито сме.
Ели, обичаш ли да ходиш на постановките на мама в театъра?
Да, ходя на всяка премиера на мама. Тя ме е взимала на някои репетиции, но аз обичам да гледам на премиерата с публика.
Силвия, коя според теб е по-трудната роля – на актриса или на майка?
Най-великата професия е тази да си родител, в частност майка, и когато една жена има до себе си мило, нежно и добре отгледано дете с любов, тя е повече от реализирана. Аз смятам, че призванието е да си родител. Не искам да си помисля, че някога съм жертвала детето в името на това да успея в нещо.
Как се промени, след като стана майка?
Елица ме усмири по някакъв начин, накара ме да внимавам точно какво правя, защото съм пред гигантско огледало – виждам всяка една грешка под лупа, всяка една своя постъпка анализирана. Знам, че понякога тя е по-мъдрата, по-правата, по-склонната да отстъпи, да ми каже, че някои неща не са чак толкова важни, колкото си мисля. Децата са нашите най-добри учители и ако някоя жена мисли, че едно дете би спряло развитието й, мога само да я окуража – детето може само да ти помогне да се развиеш в една непозната светлина. Човек става по-жив, по-правдив, по-плътен и не хвърчи във въздуха, а прави неща, които го развиват като личност, и в частност като родител. Децата невинаги слушат, но винаги виждат много точно това, което правиш. Ако ти говориш едно, а правиш друго, те винаги ще направят това, което правиш, а не това, което си казал.
Ти и брат ти се занимавате с благотворителност. Как каузата да помагате на другите стана част от живота ви?
Аз съм насочила своите възможности всячески в това да помагам на децата, докато брат ми се ориентира към реинтеграцията на хора, изпаднали от социалното общество. Грижа се, доколкото мога, за децата от SOS Детски селища. Двамата независимо един от друг помагаме, доколкото това е по силите ни, или поне успяваме да привлечем хора, които да са наши съмишленици, защото така осмисляме още по-реално това, което сме постигнали като художници, като актьори. Не мисля, че това е нещо извънредно и извънземно, много хора го правят и колкото по-безшумно и по-тихо, и с дълбока вътрешна убеденост – толкова по-голям е жестът.
А защо реши да помагаш точно на децата?
Защото виждам колко са живи, будни, различни. Не искам да страдат от нашите грешки. Искам просто да вземат най-доброто и колкото е възможно да стъпят на нашите рамене и да стигнат по-високо. И защото обичам тази страна и българите, които живеят тук, и съм сигурна, че децата могат да живеят нормално и в България.
А ти мислила ли си някога да напуснеш България?
Имала съм такава възможност, но не се възползвах категорично, защото бях убедена, че тук е мястото ми, тук е езикът ми. Мога да се изразявам в професията, която съм избрала, само на този език. Вълнуват ме нещата, които са тук – моите корени, моята история. Това не изключва възможността да помогна на дъщеря ми, ако пожелае да учи навън, но много бих се радвала, ако реализира качествата си тук и ако никога не забравя, че името й ще бъде трудно за произнасяне от чужденците и съзнателно е избрано да бъде такова.
Според теб българинът готов ли е да помага?
Българинът е много склонен да помага. Никога няма да ти затвори вратата за помощ, дори когато времената са трудни... Може да не помогнеш на всички, да не утешиш всички, но където си успял, където си дал, никога не е напразно.
А двете с Ели обичате ли да правите типично момичешки неща заедно, например да ходите по магазините?
Тя мрази неистово. Шопингът е кошмар. Аз съм на единия край на телефона, тя на другия. Пращам й MMS-и със снимки на дрехите и тя казва – това да, това не. Понякога, когато вижда киселата ми физиономия, прави някакъв компромис, аз купувам с огромна радост, а след това тя не го носи. За купуване на дрехи е някакъв кошмар, като да пазаруваш с кисели мъже, които мразят дори да влязат в магазина. (Смее се.)
Ти изглеждаш като жена, която определено обича модата.
Всъщност май имам доста дрехи за човек, който смята, че развива духовното в себе си, а не материалното. Обичам това тяло. Старая се душата, която е вътре в мен, да е също толкова чиста, колкото и дрехите, с които съм.
Разбрахме, че шопингът не е сред любимите ви съвместни занимания, а какво обичате да правите заедно?
Елица: Обичаме да четем и да играем на различни игри – на „Не се сърди човече”, на „Дама”, но не тази, на която се скача, а тази, която е на гърба на „Не се сърди човече”-то. Обичаме да разглеждаме различни неща на компютъра. Правим и оригами заедно.
Силвия: Обичаме да четем книги. Сега сме на „Хрониките на Нарния”. Когато аз или баща й четем, тя стои завита, цялата е в студена пот от напрежение – строи декори, блъскат се герои, тичат, надпреварват се. Аз, разбира се, понякога много я разсмивам, като си преправям гласа, а тя казва: „Не, не, не! Чети равно, чети хубаво каквото пише там! Не прескачай! Не се прави на актриса!”
В майския си брой сп. ОК! проследява също и пътя на една световна звезда - Лана дел Рей от бедността и караваната, в която е живеела, до върха на славата. Успешните професионални дуети намират своята изява в ОК!, където Риана и Тейлър Кич разказват за касовото предизвикателство този месец – филма „Бойни кораби“, в който екстравагантната певица прави своя кино дебют.
