Вторият текст от темата на "Жената днес" - Slow Things се занимава с безвремието на мола и други емоции.
Ами да, пространството на големия търговски търбух ни дава онова, което градът ни отнема
Молът е бавно пространство. Пространство за хабене на мечти – виждаш повече, отколкото можеш да имаш. Това е първото (раз)очарование. Дебне и второ: анонимността. Ти си част от масовката. Губиш се в тълпата. Ако искаш да се скриеш в необозначената система – хубаво, молът ти го дава. Приютява твоята воля за сливане с други социални етажи, затова молкултурата е за неизвестните. Тук не можеш да срещнеш нито Цветелина Бориславова с нейното кученце, нито Петя Славова с нейната дъщеря. Цеци Красимирова я няма даже...
Разположен без знаци и име, посетителят на търбуха се чувства защитен. Молът предварително предразполага спокойствието ми: той ме откъсва от болния град. Напускам лудницата. Напускам суматохата, трафика, бездомните кучета. Напускам тревогата. В мола не гледам надолу – както хиляди българи гледат, за да не си счупят краката. По тротоарите в мола няма изпотрошени плочки. Гледам напред, защото който гледа надолу, далеч не стига. Аз съм вперил поглед в уюта, безвъзвратно погребан в града.
Добре дошъл съм в пространството на изкушението. На пръв поглед целта е да ти олекне сметката. На втори: пак
да ти олекне, ала с усмивка
Доволният клиент си купува и удоволствие.
Дизайнът на мола е осъществената ми представа за градско убежище: столицата ме дави с фасадна еклектика, с шум и прах. Мърсотията е част от София – тя лае, както лаят любимите на „Екоравновесие” бездомници. Били само десет хиляди. Постигнат бил санитарният минимум. Той е постигнат в хубавата глава на кметицата и в не толкова красивата на шефа на „Екоравновесие”. Кастрират кучетата и ги връщат по улиците. Сякаш песът ще ме изнасили.
Хиляди столичани живеят в лай, лайна и страх. За разлика от града молът ме охранява. В търбуха се усещам като в утроба. Посланието е ясно: щом си в мен, изпитвай защита. Дишай. Въздухът може да е превъртян през климатичната инсталация хиляди пъти, да, това е скучен въздух, но в него няма прах. Може да дъхти на вентилатор, да не те възбужда, да ти ухае на уморен лаптоп. Но е сигурно: не поглъщаш отходните вопли на „Цариградско шосе”. То е навън, а ти си вътре. Молът се е погрижил да ти преработи атмосферата.
Обслужва те комплексно: можеш да си платиш сметката, да си купиш ризи и салати, да отидеш на кино, да се забавляваш в game залите. Ти си на едно място. В средоточието на избора. Не е необходимо да тичаш от гише на гише.
Погрижил се е да ти поднесе дизайн, по-красив от който и да е софийски площад. Обединен от предварителна творческа амбиция, той е завършен продукт – може и да не носи романтика, но кое кметство ти носи?! Кой градостроител ти осигурява визия? Осигурява ти хаос, безумия и псувни. В мола не псуваш: такава, онакава, модерна, постмодерна, пестелива, тръбна, винкелна, с видими подпорни конструкции, с прозрачни асансьори и максимално опростени паркинги визията е гостоприемна. Тя ти поднася покана: добре дошъл в другия град, тук се прекарва приятно.
Даже времето забавя ритъма си. Понеже си успокоен, помилван, поласкан,
часовникът ти заработва мързеливо,
не те подбутва. Ти си удължаваш времето. В предварителната програма на мола е заложено да ти задържа стрелките. Търбухът не те ритмува. Вкарва те все по-навътре. В хубавото. Чистото. Подреденото. В разнообразието. Ти си най-после в изложбата. Салонът не ухае на дива орхидея, но е осветен. Както не е осветена нито една улица, нито едно твое градско – или гадско - пространство. Тук, вътре, се полюбувай на собствената си картина. Тук, вътре, харесай онова в тебе, което не виждаш навън.
Когато вляза в мола, аз съм щастлив – макар и временно няма да съм в София. И още: макар и не толкова временно, у мен се събужда воайорът. Той ме следва навсякъде. На какво се кефи този немирник?
На младите продавачки. Е, на щандовете за хранителни продукти се забелязват и лелки. Те трябва да внушават доверие. Стоката го налага. Лелката е домакинята. Стопанката на кухнята. Изразява убеждението, че е бъдещата ми баба.
Младите са красиви, защото са млади. Гримирани. С усмивки без подтекст. Не си бъркат в носа. Не дъвчат. Те са продължението на витрината: манекенките, превърнати в консултанти.
Подават ти дънките в пробната на Playlife, поредната фланелка в Zara, ленената риза в Peak&Cloppenburg – където и да си, те дели едно перденце разстояние, чуваш приближаването, усещаш дъха. Аз съм в пробната на доверието.
Сексът е останал в града
Аз съм модел: ще дръпна перденцето, за да бъда оценен. Ще напусна Kenvelo или Capasca, оформен от нейното одобрение. Нейната консултация е моят избор. Издокаран съм според младата й оценка. Дори и когато ми подават обувките в Humanic, изпитвам тръпка: толкова съм бос, че влизам в калъпа й. Оттук нататък ще дефилирам с нейния вкус. Ще ходя по земята с нейните стъпки. Няма да забравя уверението й, че с тези сандали изглеждам по-млад.
В мола крачи следващото поколение с нови ценностни системи, с непукизъм, от който воайорът получава само подаръци. На онази хубавица толкова не й пука, докато мери панталонки в MEXX, че й се виждат прашките и всичко околовръст. Що пък трябва да дръпне перденцето? Все едно да си дръпне произведението от изложбата. Красавицата си знае стоката, тя и бездруго е облечена в предварителната анонимност. Красавицата изразява непукизъм. Но и че не ме забелязва. Аз съм никой. Вместо enter ми натиска еsc.
В мола съм в постоянно модно дефиле. То ми е безплатно. В пространствата се движат стотици манекенки – молът е място за показване. Демонстрират се вкусове, социална принадлежност, походки. И силикон - ако има. Демонстрират се във всички коридори – някои не влизат в магазините.
Те са в мола не да пазаруват. А за да бъдат напазарувани
След дълга домашна подготовка разхождат охота за продължение. Днешният мол е някогашното стъргало, по което вечер се разхождат покани.
Богатите не пазаруват в мола, известните са били тук само веднъж – на откриването. Търбухът поема останалите социални пластове – чичото, дошъл да си купи кофичка кисело мляко за 9 ст., но и пичът, който купува на гаджето си последния писък от Adelly. Това са всичките пенсии на чичото – до края на живота му. Той и затова не се качва на по-горните етажи. Съзнава, че мястото му не е там. Мястото му е веднъж в месеца на гишето в пощата. Обикновено около седмо число.
На горните етажи са забавленията за успелите. За свалячите. За отдавна свалените – мутресите, които са мутреси още от училище. Те движат бавно, защото имат детайли, бавно, за да бъде видяно всичко, което притежават. От изкуствените мигли до изкуствения непукизъм. Мутресата идва тук, защото е по-свободна, няма го доминанта. Тук може да е
по-волна, отколкото в неговия мерцедес
Молът е по-просторен от нейните задължения.
Тя марширува винаги с приятелка. И с тайния агент на доминанта, който дебне отнякъде. Мутресата знае, че е наблюдавана. Затова не флиртува. Не си позволява закачки, за които ще трябва да плаща със синини. Това отдавна го е вкарала в биографията си. Опит. Знае, че молът е опасно светъл за изневери. Знае, че не си струва. А и няма къде да се скриеш - молът не предлага тайни кътове. Всяка среща е разкриваема.
Молът е социо-психологична лаборатория. Изследва устойчивостта срещу шопингманията. Късно разбрах американците, които харчат за храна три процента от месечните си доходи (срещу 70 за българите). Късно осъзнах мащаба на бедствието да се пазарува, мразех препълнените им колички и навика да изхвърлят грамофони с плочите и указанието за ползване. Не разбирах, че са болни. Че живеят в денонощен мол. Първият американски мол ми открадна някога цял ден – дивях се на концепцията, удобствата и хитрите примамки отвсякъде. Болните пазаруваха, бедните като мен се излежаваха. За разлика от българския мол американският предлага библиотека. Можеш да си заемеш книга и да се търкаляш по лежанките до полунощ. Можеш и да си чатиш със света, да се кефиш, че си свободен, че не си роб на шопингманията. Страшна болест. Четох, че мощни институти в САЩ разработват хапчета срещу пазаруване. Дано да успеят, че да потеглят и към Балканите. Според министъра на финансите ние отдавна сме превърнали кризата във виц. Роенето на молове показва, че или сме лъжци, или големи лъжци. Лъжем държавата, майката й разгонваме на събираемостта. Живеем по-добре от данъчна декларация. Инак защо моловете се роят? И как постигат най-важното: оборота си. Вероятно с пристрастени като мен. Молът е зависимост. Започвам да се боря с нея. Разреждам посещенията, както пушачът разрежда цигарите: с надеждата, че все някога ще пропуши.
Аз се прикривам зад професионалния си интерес, преструвам се, че изследвам, като се оставям на изкушенията. Най-интересни са ми мутресите. Тъй като молът не предлага условия за същинското им предназначение, те играят. Изпълняват ролите си, за да се приближат поне малко до същността си. Те се цупят, дразнят милите продавачки, връщат порцията, за да я достоплят, правят муцуни пред фирмените парфюми и дават бакшиши. Пият дълго дълги кафета. Разговарят дълго.
Дълго премятат дълги крака.
Не влизат в книжарницата, даже филми не гледат, нищо, че дават „Убийци 4”. Влизат в Guess и не демонстрират непукизъм – за да не изкарат зле вечерта, дърпат до милиметър перденцето на пробната. Излизат с нови пакети и старо самочувствие. Както е известно, самочувствието също остарява. Българският мол е строен специално за тях – без библиотеки. А без библиотека самочувствието живее като sms.
Аз, молната пеперуда, пърхам из търбуха заради още едно удоволствие. Аз общувам. Разговарям с персонала. Все нещо научавам. Ако няма хора зад мен, си тръгвам с повече багаж. Изучавам младите, защото други няма. В кафенето (да не уточнявам кое) си имаме парола. Тъй като ги наказаха за пушене, скриха пепелниците. А кафе без цигара е като иманяр без стока. Паролата се обозначава, не се изговаря. След жеста на пръстите не ти дават пепелник, а да използваш чинийката си е просташко. Дават ми пластмасова чашка, пълна до половината с вода. Това ми е пепелникът. Паролата сработва всеки път. Докато сработва, си говорим глупости – така заблуждаваме врага от опашката.
На второ ниво, където са заведенията за хранене, си говорим за вредата от пърженото. Въпреки постоянните ми лекции за вредата от пърженето – процес, при който се разлага молекулата на олиото и предстоят смъртоносни мъки, - опашката пред щанда за пържени пилешки джунджурии е по-голяма от съседната витрина за пресни италиански салати. Българинът е нередовен вегетарианец. Не яде месо веднъж в годината. Както е нередовен на детайли. В магазин меря дънки и питам за обувалка. Смайващ отговор: ние не продаваме обувки, затова нямаме обувалка. (В Zara имат, маркирана е с огромна пластмасова пъпка като скъп експонат.)
Милите гримирани, фини мои консултантки още малко ще си развалят грима, аха, да заплачат, че нямат обувалка. Обещанието, че отивам да им купя една, им прозвучава като обещание за близката смърт на кризата. Когато се връщам с обувалка, която наистина им подарявам, пребледняват. Ами какво ще докладваме на шефката? Клиент ни купил обувалка. Ужас!
Оставям ги да се дивят как ще поднесат информацията за появата на тъй ценния уред. Бързам към ниво минус 3. Две момчета от Butlers мъкнат към колата ми маса и два стола. Не може да бъде! Напуснаха щанда, за да ми вкарат стоката в багажника. Радвам се.
Лошото е, че точно тук съм засечен. Настигнат. Разобличен. Със сълзи на очи едно момиче ме моли да си взема обувалката.
