Mарая беше мило, усмихнато дете. ѝ

Тя беше твърде малка да пише и чете,

 но още в ранно утро, преди зори, в сумрака,

я вдигаха – да става, че работа я чака.

Със крясъци долиташе във тъмната ѝ стая хитрецът Павароти:

– СЪБУЖДАЙ СЕ, МА… РА… ЯЯЯ!

И въпреки че беше непоносимо рано,

и майка ѝ, Ла Дива, с божествено сопрано

„Е-ла-ла-ла, е-ла-ла-ла!“ – настойчиво я викаше.

Тя вместо да говори, по ноти тананикаше.

Марая, папагалът и оперната дива

живееха във къщичка порутена и крива,

паянтова и схлупена, сред гъсти храсталаци,

на края на пътека от остри камънаци.

Дъждецът капе вътре, ветрецът я разклаща,

във скъпия квартал – съвсем неподходяща.

На хълма се издигаше грамадна бяла вила.

А къщичката долу от срам се беше свила,

за да не ѝ се смеят съседите красиви.

Отвътре беше бедна, перденцата ѝ – сиви,

прозорците ѝ – мътни, боята – захабена,

а печката кадеше през зимата студена.

Едва стоеше права, с напукани стени,

а снимките висяха безсилно настрани.

И всичко беше прашно и страшно замърсено,

а подът дъсчен скърцаше като мишле ранено.

Със покривало тънко и кърпено застлан,

срещу вратата куцаше трикракият диван.

Разпадаха се кривите трошливи стъпала

на стълбата разбита, с изгнили перила,

а под боята стара, която все се рони,

подаваха се остри ръждясали пирони.

И малката Марая ужасно се боеше

по стълбата да слиза, и вечно си бодеше

крачетата, в ботуши износени обути,

и всеки път трепереше, че всичко ще се срути.

В къщурката им имаше едно местенце чисто.

Прекрасното пиано, искрящо и златисто,

изправено солидно, с клавиши черно-бели с

ъбуждаше фантазии, мечти, надежди смели

и малката Марая се чувстваше щастлива,

когато до пианото омаяна застива.

В ума ѝ се събуждаха мелодии вълшебни,

а грижите изчезваха, безсмислени и дребни.

Но Павароти кресваше: – МА… РА… ЯЯЯЯ! На часа

тя хукваше със сребърната четка за коса.

Хитрецът папагал посочваше с крила,

 а майка ѝ припяваше: – Е-ла-ла-ла, е-ла!

Най-важната задача за нея сутрин беше

красивите коси на майка си да среше.

Те бяха дълги, тъмни, невероятно гъсти.

Марая ги приглаждаше със тънките си пръсти,

докато по-блестящи и от коприна станат,

 а майка ѝ си пееше и скърцаше диванът

А пък Марая беше със рошави къдрици.

На възли и на клечки, като гнездо на птици,

косата ѝ немирно като трева растеше,

по-бухнала от облак и чорлава все беше.

Бе просто безнадеждно дори да се опита

сама да я приглади или да си я сплита.

Марая спеше нощем самичка на тавана.

Там беше твърде ниско – как права да застане?,

с това, което свое би могла да нарече:

една тетрадка с песни и плюшено мече.

Но тя не се оплакваше, а кротко си мълчеше.

Какво като е тясно? Тя дребничка си беше.