"КриптоQueen": Юлияна Дончева с роман за полярния свят на лесните пари

Пред централния вход на хотел The Venetian („Венецианецът“) в Макао бавно паркира луксозна шестметрова лимузина. От нея енергично изскочи мургав шофьор, стегнат в бяла риза и с вратовръзка, и забързано се отправи към задната врата на автомобила. Отвори я и застина в очакване. Никой не излизаше отвътре.

Въпреки широко отворената врата Вяра Раева не бързаше да слиза от елегантната бяла лимузина. Не обичаше да пропуска подобни моменти, които можеха да превърнат в спектакъл появяването й дори пред незначителна публика.

Показа най-напред на насъбралите се пред входа зяпачи финия глезен на крака си, като елегантно го подаде под рамката на вратата. Стъпи уверено на земята и едва след това с гъвкаво движение слезе от лимузината. Дори не докосна ръката, подадена й от шофьора.

– Погрижи се за куфарите ни, скъпи – обърна се тя към своя съпруг, който вече бе слязъл от другата врата на колата. Подразни се, като видя питащия му поглед, сякаш не се досещаше сам какво да направи. Огледа го набързо – спортният панталон и меката памучна блуза, които бе облякъл по нейна препоръка, се оказаха идеалният сет за дългото пътуване от София до Макао и не изглеждаха измачкани, както той предполагаше.

Докато изчакваше пиколото да подреди куфарите им в количката за багаж, Вяра Раева любопитно огледа огромния трийсет и девететажен хотел. Знаеше, че освен пълно копие на „Венецианецът“ от Лас Вегас той се водеше за най-голямата сграда в Азия. Преди да го види в действителност, се опасяваше, че може да действа потискащо, но въпреки огромните си мащаби хотелът изглеждаше изумително. Напомняше й Двореца на дожите във Венеция, отвсякъде бе заобиколен с течаща вода. Симбиозата между италианска старинна архитектура и азиатски стил й се стори неординарна, но й допадаше, макар някои да определяха подобна артистична еклектика като откровен кич.

Вяра Раева почувства задоволство от избора си, а първоначалното й усещане обикновено не я лъжеше. Нейна беше идеята да направят официалното представяне на проекта им точно тук – в меката на хазарта. Като специален административен район на Китай Макао функционираше автономно със свои закони и правила и хиляди туристи прииждаха тук ежедневно, за да залагат всякакви суми. От по-дребни, дори символични до колосални. Разбира се, основният поток гости се насочваше към „Венецианецът“ – тук бе най-голямото казино в света. Вяра смяташе, че това огромно предимство трябваше непременно да се използва.

– Всичко е наред с багажа ни, скъпа! Алън сигурно ни очаква вече във фоайето. Да тръгваме! – гласът на Долф Шуман прозвуча ентусиазирано, което бе необичайно за него. Вяра го изгледа изпитателно. Лъскавата фасада на хотела, тълпите от хора около тях и оживлението, което се носеше отвсякъде, бяха извадили съпруга й от перманентното му състояние на апатия.

– Права бях за избора на това място, нали? – попита тя, макар че вече знаеше отговора. В началото Долф се съмняваше, че Макао е точното място за старт на проекта им и бе направил няколко опита да я разубеди.

– В Макао е най-голямото казино не само в Азия, но и в света – обясняваше му Вяра, щом той изразяваше съмнения относно избора й. – Това означава, че там ходят рискови играчи.

Те обичат да залагат, не се притесняват да губят и мечтаят за бързи печалби. И са идеалният таргет, към който е ориентиран проектът ни. Тя бе толкова настоятелна с аргументите си, че Долф бе принуден да се довери на силно развития й бизнес нюх. Двамата убедиха и Алън, че Макао бе тяхното място за успешенстарт и ето, вече всички бяха тук, за да реализират идеята си.

Вяра Раева и Долф Шуман влязоха един след друг в гъмжащото от пъстър народ фоайе на хотела. Преливащо от форми и цветове, то взривяваше сетивата до степен, в която трудно можеха да възприемат отделни детайли. Зашеметена, Тя се заоглежда във всички посоки, докато най-после видя Алън. Седеше до красив фонтан с формата на златен глобус и гледаше нагоре. Старателно изучаваше купола, изрисуван във венециански стил.

– Алън, здравей! – прегърна го Вяра, без да прикрива радостта от срещата със своя бизнес партньор. Той беше пристигнал тук преди седмица, за да уточни детайлите около представянето на техния общ проект. Вяра огледа Алън дискретно – имаше свеж отпочинал вид и най-вече изглеждаше въодушевен, което я успокои, че нещата вървят точно както си ги представяше.

– Не вярвах, че лесно ще ме откриете! В това гъмжило от хора се чувствам изгубен! – засмя се англичанинът. – Тук е някакъв хаос от организирани групи, които се изсипват от цял свят.

– Видя ли вече казиното? И там ли е пълно с хора? – запита Вяра.

– Е как не! Огромно е! Работи денонощно и върти страхотни пари – стори й се, че погледът на Алън хищнически присветна, което потвърждаваше очакванията й.

– Ще ни го покажеш…

– После ще ви го покажа. Сигурно сте изморени от пътя, а и часовата разлика е натоварваща.

Вяра кимна неопределено с глава, защото искаше да изглежда винаги жизнена и енергична дори в очите и на най-близките си. Беше работохолик и държеше на своя имидж.

Погледна към Долф, той ги слушаше безучастно. Умората изведнъж го беше превзела. Високата му слаба фигура изглеждаше прегърбена напред, което бе знак, че се чувства отпаднал.

– Запазил съм за всички нас президентския апартамент.

Така ще бъдем отделени от тълпата и ще се концентрираме върху работата – продължи Алън, но като забеляза въпросителния поглед на Вяра, допълни:

– Огромен е, не се притеснявай! Около седемстотин квадрата е и има четири спални, фитнес, джакузи и разбира се, кабинет. Ще се сместим някак, нали? – засмя се той и погледна към Долф, за да провери реакцията му.

– Да, разбира се! Благодарим ти, Алън – поклати глава той.

– Първо се настанете и си починете добре. Ще се видим по-късно в кабинета. Тогава ще обсъдим всички подробности за представянето.

– Няма какво да си почиваме, Алън. След час ще съм готова, за да започнем работа – възрази Вяра. От съображение за сигурност беше оставила да уточнят най-важните въпроси, когато се видят. А те бяха спешни за решаване и не можеше да си позволи почивка точно сега.

Яви се заедно с Долф в кабинета точно в часа, за който се бяха уговорили, въпреки че не се чувстваше особено бодра.

Там вече ги очакваше Алън.

На вратата на президентския апартамент някой почука.

Влезе икономът, назначен да ги обслужва, защото се водеха за специални гости в хотела. Буташе количка, пълна с леки закуски, кана прясно изцеден сок и кафе. Облечен в изрядна сива униформа, мъжът се засуети около тримата, за да сервира напитка персонално на всеки, спазвайки определен протокол, но това видимо изнерви Алън. Той изрови от джоба си някаква дребна банкнота, бутна я в ръката на иконома и го отпрати прибързано.

– Май нямаш търпение да поработим – усмихна се Вяра и отпи голяма глътка американско кафе. Имаше неистова нужда от ободряване преди сериозната работа, която я чакаше.

– Може и така да се каже. Нали трябва да уточним всекидетайл от сценария? Знаеш, че от представянето тук зависи успехът на целия ни труд – по лицето на Алън премина сянка на съмнение или тревога, Вяра не доразчете добре. Но беше само за миг. Почти веднага върху физиономията на партньора й се настани добре познатата любезна усмивка.

– Знам с какво да започна. Трябва на всички да стане ясно, че ние не продаваме криптовалута, а обучителни пакети, които обясняват как се копаят дигиталните пари – уверено издекламира Вяра, репетирайки репликите си, с които публично да представи проекта.

– Това е ясно, пише го навсякъде. По-важно е да разясним каква е разликата между пакетите от сто и от петдесет хиляди евро например. Какво предимство дават по-скъпите… – допълни Алън.

– Е, дааа! Не сме дошли тук само за да събираме хора, които с мъка ще извадят стотина евро за включване. Голямата цел е да привлечем сериозни инвеститори и да ги убедим да бръкнат дълбоко в джобовете си.

Вяра се опитваше да увери Алън, че е наясно с целта на представянето. Усещаше, че у него все още има някакви колебания относно сценария за вечерта или по отношение на нейната презентация. Обърна се към Долф, за да чуе мнението му. Но защо ли не се изненада, когато видя, че съпругът й въобще не следеше разговора им. Беше се залепил до прозореца и от последния етаж наблюдаваше как изглеждат сградите отсреща. Доближи се до него. Другите хотели приличаха на малки кутийки на фона на мощното тяло на „Венецианецът“.

– Като изреждаш бонусите за скъпите пакети, дай някакви примери – Алън отново поде разговора.

– Разбира се. Ще обясня, че срещу сто и трийсет евро например те ще изкопаят само около петдесет токена, докато срещу пет хиляди евро...

– Добре, това ще го уточним точно преди старта – прекъсна я Алън. – По-важно е още в началото да обявиш, че всеки, който доведе нов купувач, получава комисиона. И тя е много по-голяма за тези, които са купили скъпи пакети. Те получават процент дори и от всеки следващ, доведен от неговия човек. Добре звучи, нали?

– Да, макар че това е повече в твоята сфера на мултилевъл маркетинга – Вяра му подхвърли комплимент, какъвто той несъмнено очакваше. Алън бе най-добрият стратег в мрежовия маркетинг и тя нямаше желание да се бори за превъзходството в неговата сфера. В нейната компетентност беше да изчислява бонусите, които трябваше да раздават, както и да измисля механизми, които да възпират инвеститорите да продават токените си веднага.

В това партньорство, разбира се, имаше място и за Долф, който подсигуряваше нужната легитимност на проекта им.

Трябваше им лиценз за всяка държава, в която искаха да представят своята риптовалута, и изваждането му бе негов ангажимент.

– Реши ли на кой от вариантите да се спрем?

– Да. Всеки, който купува пакет, трябва да знае, че на няколко месеца жетоните се удвояват, а стойността на „изкопаната“ криптовалута се вдига.

– Ще спечелят само най-търпеливите – подсмихна се иронично Алън.

– Точно така! – Вяра беше доволна. – А ние всъщност как ще копаем нашата криптовалута? Готов ли е вече блокчейнът ни?

– Довършва се – отговори Алън, но не прозвуча особеноубедително.

– Кога ще е готов?

– Засега няма нужда да инвестираме в техника, която да копае. Ще имаме софтуер за тази цел. За да не изпуснем влиянието си върху процеса още в началото.

– Но това е централизиран подход, а нали уж бягаме от такъв? – репликира Вяра, тя не търпеше несъвършенства в работата.

– Това в момента няма значение, защото сме още на първо ниво. Сега просто изграждаме мрежата от клиенти, които ще доведат други, а те ще продължат нататък.

Вяра се замисли. В последната една година, откакто работеше с Алън, добре опозна механизма на мултилевъл маркетинга (МЛМ), чрез който ефективно се достигаше до милиони хора по целия свят. Точно това гарантираше огромни печалби от продажби, но без блокчейн тяхната криптовалута щеше да се води централизирана. В даден момент хората, които инвестираха при тях, щяха да ги обвинят в манипулиране на стойността на валутата и никой нямаше да може да предвиди последствията.

– Дори и малко да закъснеем с блокчейна, не е беда – продължи Алън, като забеляза неприкритото притеснение на Вяра. – Целият регистър на тези хора, които ще притежават токените ни, както и всички трансакции с тях, ще се извършват първоначално централизирано само в нашите SQL сървъри. След като е готов блокчейнът, ще прехвърлим данните им на друга платформа.

– Но това, че в момента нямаме блокчейн, няма ли да се разбере от членовете ни? – предпазливо, но настоятелно питаше Вяра. Тя не оставяше без внимание нито един детайл, който би могъл да компрометира схемата на бизнеса и нейното име, разбира се.

– В никакъв случай не трябва да се разбира! В този проект са инвестирани много пари. Не можем да си позволим провал, и то още на старта – отговори Алън сериозно.

– И все пак?

– На представянето ще обясниш, че сме във фаза на копаене или основаване и че на всеки десет минути се генерират по десет хиляди от нашите монети империкойни и разпределят между членовете. И тези, които се включват първи, ще имат най-големи печалби в бъдеще! Нали се сещаш, че ще полудеят? – погледна я хитро Алън.

– Предполагам – усмихна се Вяра неособено ентусиазирано.

Трябваше да пресметне какви са рисковете в тази ситуация.

До последно бяха говорили с Алън, че задачите вървят по план и блокчейнът вече е почти готов, но сега се оказваше друго.

– Виждам, че си много изморена, утре ще продължим на свежи глави – предложи Алън, като не сваляше изпитателния си поглед от нея.

– Може би си прав!

– И последно, преди да се разделим: трябва да казваш, че ние не се крием от хората. За тях правим тези официални представяния – за да ни видят на живо и дори да ни докоснат, ако желаят. Ние не сме като създателите на биткойн, които никой не знае кои са и къде се намират.

Вяра кимна с глава и се обърна към Долф. Срещна погледа му, който я разтревожи.

– Чакайте! Вижте какво получих току-що от офиса ни в София – почти извика той. – Имаме проблем, и то голям!