Третата книга на Юлияна Дончева – "Пътят", ще излезе на 12 юни в книжарниците у нас. След изданията, посветени на пълноценния и здравословен начин на живот – "Код "червено": Моята истина за храната" и "Код "червено": Ботокс в ума", това е нейният дебютен художествен роман.

Историята е вдъхновена от идеята за промяната, съпътстваща всяко едно изпитание, което срещаме в живота си. Премеждията, с които е осеян пътят на героите, задават емоционалната им трансформация. Всеки един от тях изминава най-дългия преход в България – от връх Ком до нос Емине, считан за българския вариант на известния "Камино де Сантяго", в името на някаква лична мисия. 

Пътят, преминаващ по билото на Стара планина е много впечатляващ, но и изпълнен с постоянни инциденти и предизвикателства, които провокират естествените реакции на героите. Това показва колко различни и контрастни са участниците в това премеждие. Всеки един от тях е поставен пред различни предизвикателства, изходът от които носи послание за това колко е важно да преосмислим допуснатите грешки, да търсим промяната и да осъзнаем свободата, която имаме. А свободата е в това сами да изберем какъв да бъде пътят ни – "равен и еднообразен, лъкатушещ в неизвестното или полет над всички", както споделя авторът.

"Пътят" ще ни срещне с главната героиня Виктория, която е мениджър в крупен строителен холдинг, управляван от  могъщия предприемач Калоян Хичев. В историята се преплитат съдбите на останалите членове на семейство Хичеви, както и на Стийв Видев – световноизвестен парапланерист с български корени, наследник на апетитни парцели в България. Не по-малко интересни и характерни  са  другите участниците, които тръгват по пътя Ком-Емине. Поведението на всеки един от тях променя съдбата на другите, което поставя на проверка характера и съвестта. Личните емоции по пътя се подсилват от живописните картини, които разкрива Балканът.

Идеята за написването на роман е проект, по който Юлияна Дончева работи в продължение на няколко години, споделяйки, че в началото са ѝ липсвали интересна история и смелост, с която да започне.

"В момент, в който всички бяхме принудени да останем по домовете си заради пандемията, аз усетих, че имам нужда да се откъсна от действителността. Имах нужда да предприема едно дълго духовно пътуване, което да ме спаси от огромното изпитание, пред което се изправи човечеството. "Пътят" се превърна в моето спасение – заживях в един свят, който сама изграждах, който пренасяше мислите и емоциите ми на места, които в този момент бяха физически недостъпни не само за мен", споделя Дончева.

На въпроса кое е чувството, което се стреми да остави у бъдещите читатели, Юлияна отговаря:

"Ако читателите затворят книгата с усещането, че искат да направят някоя промяна в живота си, за която до сега не им е стигала смелост, смятам че съм изпълнила задачата си. В чисто прагматичен смисъл бих искала повече хора да се запалят от красотата на Балкана и да поемат по пътеките му. Винаги съм се дразнела от подценяването на онова, което имаме в България. Толкова много се изписа за пътя на Камино и толкова малко се знае за нашия, български преход през планината от връх Ком до нос Емине. Той не е по-малко духовен и изпълнен с изпитания за физиката и душата ни. Надявам се повече хора да го открият и да го изминат."

Юлияна Дончева е телевизионен журналист, политик и бизнесдама. Завършила природонаучната гимназия в родния си град Шумен, а след това УАСГ в София, Юлияна е била дългогодишен водещ в италианската телевизия Rai 2, както и в Българската национална телевизия. През 2001 г. става член на 39-ото Народно събрание като депутат от парламентарната група на НДСВ, а по-късно и заместник-председател на парламентарната група "Новото време". След като излиза от политиката, се отдава на бизнес кариера. Майка на двама синове, от години Юлияна се интересува от здравословния начин на живот и хранене, за които пише в първите си книги. "Пътят" е нейният дебютен художествен роман.

Прочете ексклузивен откъс от "Пътят", любезно предоставен на Ladyzone.bg от издателство "Егмонт". Книгата излиза на 12 юни, а официалната премиера ще се състои на 10 юни. >>>

27.

Гара Лакатник

– Обещах, че ще ви настаня в най-хубавото място за спане в района. Ето това е! – доволно съобщи Начката, когато най-после стигнаха до красива селска къща с висока каменна ограда и прекрасна цъфнала градина. Макар и трудно, беше успял да осигури пренощуване в едно истинско райско местенце – чисто, приветливо и с уникална гледка към Лакатнишките скали.

Последните 5-6 километра, точно преди гара Лакатник, бяха най-критични от днешния преход. Почти 10-часовият поход в планината беше подложил на изпитание силите на всички, дори и на по-здравите момчета. Като истински водач, Иван Начев се опитваше всячески да разведрява хората си, като им разказваше разни истории, свързани с пътя, по който вървяха, но виждаше, че настроението става все по-унило. Вече разпознаваше признаците, по които съдеше за изчерпването на силите им – не говореха, забавяха темпото и гледаха само в земята.

Само Начката нямаше умора. Той продължаваше да  изглежда все така свеж и енергичен въпреки немалкото си години и водеше хората си уверено по трудните планински пътеки. Никога не ползваше щеки, без които другите не можеха дори един баир да качат. А днес направо изуми всички, когато го видяха да ходи бос по билото на планината. После при слизането към гората сложи някакви маратонки, но те бяха съвсем обикновени – разкривени и поизтрити от многото преходи. Не можеха въобще да се сравняват със сериозните планинарски обувки, с които се бяха оборудвали другите.

– Настанете се и си починете. След час ви чакам за вечеря долу в ресторантчето. Хубаво ще си хапнете, обещавам ви – загрижено нареждаше Начката. Виждаше, че хората му са изтощени, и се опитваше да ги ободрява.

Едва влязла в стаята, Виктория сложи телефона си на зарядното и без да изчака, започна да рови в него. Нямаше търпение да провери какви съобщения беше получила. Цял ден остана без връзка, защото не успя да зареди телефона си в хижа „Петрохан“. Вероятно имаше някакъв проблем с контакта в стаята, но разбра това точно преди тръгване, когато видя тъмния екран на дисплея.  

Нямаше никакви други съобщения освен тези от Стийв. Пишеше ѝ, че е звънял, но телефонът ѝ бил изключен. Във второто съобщение обясняваше, че ще дойде в България за няколко дни. Не успя да го прочете до края, защото екранът отново угасна.

– Още ли си на телефона? – попита Елица, която точно излизаше от банята след дълъг съживителен душ. – Получи ли нещо интересно?

– Стийв ми е писал, че ще идва в България. Но не разбрах кога, защото батерията ми не е заредена. Сега трябва да почакам малко, за да прочета.

Виктория се опита да обере емоцията от гласа си и да съобщи новината на Ели, все едно си говорят за времето. Но лекото трепване на ръцете ѝ и червенината, която изби по лицето ѝ, издаваха вътрешното ѝ вълнение. Седеше до телефона, сякаш можеше да се зареди за секунди, и чакаше екранът му да светне отново.

– Чудех се защо още не си се оправила за вечеря, но вече ми е ясно. Пак вълнения заради летеца – засмя се Елица и погледна приятелката си въпросително.

– Да, вълнувам се. Ако дойде, има шанс да сключим сделката.

– Каква сделка бе, момиче? – малко ядосано я прекъсна Елица. – Ще прекоси половината свят, за да дойде за някакви ниви! Ти на толкова наивна ли се правиш? Или наистина си?

– А защо тогава идва?

– Добре, щом искаш да го чуеш от друг: Стийв идва специално за теб, ако това още не ти е ясно – вече по-спокойно каза Елица. – Така е. Направила си силно впечатление на момчето, щом веднага намери начин да долети... със самолет засега.

Виктория наведе глава, за да прикрие усмивката, която се появи на лицето ѝ. Не вярваше, че Стийв идва заради нея в България, но ѝ беше приятно да  чуе от Ели това заключение.

– Но искам още нещо да ти кажа точно сега – продължи Елица със сериозен глас. Направи кратка пауза и почти тържествено, все едно ще ѝ връчва награда,  каза:

– Ти днес успя да впечатлиш и мен. Винаги съм смятала, че не можеш да се бориш докрай, че имаш постоянна нужда някой да те закриля. След този преход, който изтощи всички ни, ти не се оплака нито веднъж!  Видях, че можеш да си много силна, когато поискаш!

Елица замълча, за да помисли как още би могла да мотивира приятелката си.

– Да не говорим, че мина целия този път с безобразно наранени крака, което си е геройство – завърши Елица с глас, който за първи път не звучеше покровителствено.

Виктория понечи да отговори, но телефонът ѝ просветна и отново се включи. Тя веднага отвори съобщенията и видя, че от Стийв е пристигнало още едно. В него ѝ пишеше, че вече е резервирал полет от Лондон до София, а също и датата, на която ще пристигне.

– Когато кацне в София, ние още ще сме на похода – замислено пресмяташе Виктория дните. – Стийв ще дойде един ден, преди да стигнем нос Емине. Но трябва отново да видя програмата и тогава ще му пиша... или ще му звънна.

– Няма ли да вечеряме, или ще си четем съобщенията? – Елица беше много гладна и нямаше търпение да отидат в механата при другите.

– Добре, да отиваме в ресторанта! – съгласи се Виктория и остави телефона си да се дозарежда.

Когато слязоха, мъжете вече бяха насядали около голяма дървена маса, отрупана с домашно приготвена храна. Свежите салатки, добре препечените месца на скара, домашният боб и прясно изпечената питка бяха възвърнали не само силите, но и доброто им настроение .

– Хайде, момичета, че изядохме всичко – провикна се Начката, който изглеждаше много доволен заради завидния апетит на хората му.   

Според личната му философия, когато човек се храни с желание, в душата му всичко е наред.

Елица седна до Борис, а Виктория – до Скалата.

– Не съм ти благодарила още за днес – започна тя. – Когато ме намери, бях в шок. Ужасно е да останеш сам в планината. Паникьосах се, обхвана ме страх... Благодаря ти, че бързо ме откри!

– Благодари на Господ за това, не на мен – каза Скалата и се прекръсти. – Нямаше да те открия, ако не беше Неговата воля, нали знаеш?

– Така е... Молех се през цялото време... А ти защо и там постави една от иконите, които носиш?

– Това е дълга история... Интересува ли те?

– Разбира се!

– Добре, ще ти я разкажа, но първо хапни, че нищо няма да остане на масата – засмя се Скалата и погледна към препълнените със сочни мръвки чинии на другите.

– Аз месо не ям. С Ели сме вегетарианки, а като гледам, май към салатата и боба няма голям интерес – отвърна с усмивка Виктория.

– Разказвай, много ми е интересно да чуя – подкани го тя.

– Това е съвсем лична история, но усещам, че на теб мога да я разкажа... Имам жена, с която сме женени от пет години, но сме заедно от седем. Беше голяма любов, от пръв поглед, както се казва. Но нямахме деца. Пробвахме какво ли не, не става и не става. Тогава отидохме в Арбанашкия манастир „ Света Богородица“. Там се съхранява  чудотворната икона „Света Богородица Труеручица“, цялата обкована в сребро. Казват, че ако много вярваш и силно искаш нещо, тя помага желанието ти да се сбъдне. Така стана и при нас – само няколко месеца след като се помолихме от сърце, жена ми забременя без помощта на доктори.

Продължи да четеш