На спирката. Две жени в есенна възраст слизат. Не си говорят, не се познават. Пътеката пред нас се вие между дърветата. Едната жена, очарована от приятната гледка пред себе си, се навежда и започва да пълни шепата си с красиви, лъскави кестени. Радва им се като дете. Другата се спира до нея, поглежда я възмутено и отсича:
– Погледни ги! Не са ли като огромни златисто-кафяви бисери?
– Какво му е чудното? Нито се ядат, нито се пият, нито могат да се продадат.
– Ще ги занеса вкъщи и ще ги сложа в кошничка да им се радват внучетата... Да видят какво е направила есента.
– По-добре им купи... вафли!
– Вафлите и шоколадчетата, госпожо, са друго нещо. Не ми се иска моите внучета да отраснат с очи, затворени за красотата, и с душа, сляпа за хубостите на живота.
