Отдавна съм си признала, че съм бавноразвиваща се. За определени неща. Едно от тях е чувството за принадлежност към мястото, наричано от хората дом. В ценностната система на българите домът заема централно и сакрално място, той е едновременно затворен като крепост (с високи дувари и огради) и отворен като хан (за комшии, роднини, приятели, дори непознати, които всеки момент могат да се отбият да ги нагостиш и даже да останат да преспят).

За мен обаче домът беше дълги години разтегливо понятие – България е моят обичен дом, но и неугледната София; дом ми е Европа с нейната култура, традиции и сезони, а също и Земята, където сме разквартировани всички – човечеството и останалите...

Какво значи дом? Докато живеех с родителите си, обитавах техния дом. Не го имах за свой, защото животът ми се случваше другаде – в махалата, в училище, на купони у приятели, на морето, после - в редакциите на вестниците, където работех, по кръчми, чужди къщи, в хотели, коли, самолети... Така свикнах да се изразявам не през вещи, имоти и бит, а през летливи емоции и мигове-отпечатъци. Водех живот на номад и постоянното движение ми беше много по-важно от вкореняването. Любимият ми мъж ме приютяваше, когато имах нужда от тил и покой. (Постепенно отвоювахме заедно нови, общи територии, но поотделно всеки продължаваше да си има своето автономно място.) Нашите ме сглобяваха, когато се разболявах. Затягаха с любов и грижа развинтените ми от път чаркове. Номадът трябва да има къде да върже коня понякога. И амазонката дори прибира в ножница сабята, за да я окачи за кратко на стената. Домът е там, където те чака топла супа?

Когато си тръгнах от „вкъщи” и се пренесох под наем, взех само част от дрехите и книгите със себе си, дори снимките си не взех. Нямах нужда от спомени, защото имах бъдеще. Вярвах, че всичко ми предстои и котвите само ще ми пречат да се понеса стремително по бързея на шанса - като отронен розов цвят...

Номадството дава доживотни умения и наслади, които никой “уседнал” не познава, освен ако поне за малко не е бил скитник. Лекотата да се събереш в несесер или куфар - и да изкараш така месец или година. Комфортът да се чувстваш навсякъде у дома си – светът да ти е дом и да няма значение къде си и с кого си: в Сахара, Роторуа, Венеция, Хавана или Шанхай. Има хора, които губят съня си, щом прекрачат прага си и се разделят с възглавницата си. Аз се адаптирам навсякъде за 15 минути. Но дори за такива като мен идва ден, когато решават да се задомят – сигурно, за да се почувстват най-после пораснали.

А изграждането на собствен дом си е сериозно психическо изпитание. Най-напред изисква търпение да го изчакаш да се случи. В себе си бях решила да не си поставям срокове и да не натискам излишно педала на газта. Казала си бях, че няма да позволя домът да ми стане идея фикс, да ме обсеби и пороби. Бях си заповядала още да не се гневя за битовизми и “баш-майсторски” проблеми отвъд контрола ми. Не че беше лесно, но успях да изпълня резолюцията си. Не можах да избегна обаче друга една фрустрация – от самото преселване, от “населяването”. Как да смениш чипа, с който си свикнал? Как да подредиш вече не-временното си жилище така, че в него да ти е естествено и удобно като в собствената ти кожа, как да е наистина точно твоето външно, творческо продължение, да те изразява, но и да те структурира. И не на последно място, как да запомниш, уф!, кое къде е - сложна задача, когато обитаваш няколко къщи. Отговорите на тия въпроси ми отнеха толкова месеци и засилка, че накрая моят мъж (по ирония на съдбата заживях като семейна в преходния си “бездомен” период и - какво ми се случи, мислите? - започнах да готвя, турих няколко килограма отгоре и се пристрастих към турския сериал) ме застреля от упор с въпроса: имам ли изобщо намерение да се заселя в апартамента си или той да се пренася там?

Е, вече съм задомена и изпитвам огромно удоволствие от заземяването си. Преходът свърши, когато се случиха едновременно няколко неща: баща ми си отиде, взех си риба, посадих на терасата билки и навърших 40. Не съм приключила с номада в себе си, но трябва да съм по-изобретателна в “нахранването” му – понеже имам да храня и риби, и цветя... А в моята редакция, едно птиче ми издаде, се хванали били на бас кога точно ще уморя рибата. Ще видите вие!