По темата "Всичко за майка ми" - вижте много искрената и истинска изповед на Пепа Витанова.
„Когато дъхът спре и лекарят потвърди смъртта, сигурен ли сте, че в този момент човек няма повече мечти?”
Из „Въпросниците” на Макс Фриш
Имаш ли мечти там горе, мамо? И дали краят на мечтите ти не бе истинската причина за смъртта?
Използвам Макс Фриш за посредник в незапочнатите и недовършени разговори с мама, защото и той си отиде от същата болест. Рак – отложения Разговор за Аспектите на Кармата. Болестта, която те вкарва в лабиринта на екзистенциалните въпроси.
Мама бе като антипод на неговия Хомо Фабер - тя беше човек, който винаги е работел за мечтите на другите, и едва към края прозря, че е пропуснала да направи същото и за своите мечти. Около нея постоянно имаше рояк от съседи, роднини, колеги и случайни познати, които я товареха с проблемите си, а тя с безкрайно търпение ги изслушваше, окуражаваше, помагаше, раздаваше се. Цял живот някого мъкнеше на гърба си. Намирах това за несправедливо, всичките ни караници бяха на тема каква трябва да бъде здравословната дистанция с другите и може ли всъщност да помогнеш на някой, който сам не иска да помогне на себе си. След такива спорове мама винаги ми се сърдеше.
Нейното сърдене беше като доживотна присъда:
продължаващо със седмици мълчание, което ме караше да ровя в душата си и да се срамувам от факта, че аз не съм като майка си и никога няма да бъда бяла, добра и благородна като нея.
В края на житейския си път мама като че ли осъзна, че за много неща аз съм била права. Предпочитах да си беше останала с илюзиите. Но колкото по-болна ставаше, толкова по-рядко звънеше телефонът й, а ако звъннеше, пак беше някой, който не искаше да й прелее от своята енергия, а да доизсмуче нейната.
И аз бях една от тях. Не й спестявах грижите си, зациклях в битовизми, в глупави любовни еднодневки, а тя ме изслушваше така, както никой никога вече няма да го направи. Мама, както никой друг, умееше да ми помогне в онова, което хималайските мъдреци наричат довеждане на ума у дома му. С нея умът ми винаги успяваше да се измъкне от ураганните пътища и успокоен да се приюти до камината. Тя сякаш вдишваше тъмните ми, озъбени мисли и издишваше проблясък.
Беше най-деликатният човек на света. Когато откри, че е болна, пак някакъв майстор се мотаеше у дома. Тя го изчака да свърши, каквото трябваше да върши, изчака края на гнева ми от некадърния резултат, изчака да го изгоня, изслуша ехото на пороя ми от сълзи и самосъжаление плюс няколко мои досадни телефонни разговори и чак тогава попита: „Имаш ли малко време? Седни. Трябва да ме оперират…”
И ми разказа пророческия си сън. Беше сънувала своя край, както преди години бе сънувала края на татко.
Най-големият шанс в живота ми е, че точно нея съм си избрала за майка. Когато в онзи безтелесен мой етап съм търсила своите земни родители, птичето е кацнало на рамото ми, мобилизирала съм и изчерпала целия ми полагащ се ресурс от интуиция и късмет. Вероятно
затова и всичките ми следващи избори са пълен провал
Мама много страдаше от този факт, отказваше да го приеме. Повече и от мен копнееше за Принца, който да ме обича като нея и да се грижи за мен като нея. Е, такъв не се появи. Но и от това имаше полза. Моята самота, която мама съпреживя, й помогна да оцени щастието на своя собствен брак. С татко имаха спокойно, еднообразно, лишено от полярни страсти партньорство. Моите влюбвания – винаги като вулканични изригвания, изгарящи и изпепеляващи, изпълваха мама с възхита и тъга. „Това ли е Любовта?”, учудваше се. „Забравила ли си?”, питах. Отговорите й ме караха да мисля, че никога не се е влюбвала така, както аз разбирах влюбването. Но равносметката е поучителна: тя ми осигури прекрасен баща и детство в хармонично семейство, докато моите деца виждат татко си по скайп.
Мисля, че моят зациклил брачен крах сложи край на мечтите на мама. Мисля, че краят на мечтите на мама сложи край и на земните й дни. Не заслужавах такава саможертва. Не се обвинявам, но не проумявам защо не ми стигна времето да науча нещо повече за нейните мечти. Не мечтите й, свързани с мен, а онези, които е имала, преди да я намеря. Трябваше да опитам да й ги припомня. Ако не беше дъщеря ми (която твърди, че когато си търсела родители, първо си избрала баба, а след това мен), щях да знам още по-малко за мама, преди да стане моята мама. „Бабо, ти, като беше малка, какво обичаше да правиш, да ядеш, да четеш, на какво си играеше, за какво си мислеше...” стана любим въпрос на дъщеря ми още като проговори. Сякаш предчувстваше, че мама няма да е дълго край нас. Двете общуваха с часове и лицето на мама се проясняваше. Може би затова бабите толкова обичат внуците си –
те са психоаналитиците, които лекуват травмите на собственото им детство
Майка ми казваше, че с нейната майка не са били толкова близки, колкото ние двете. Баба не беше мечтала мечтите й. Но и не беше ги прецакала. Може би затова в края на болестта мама носеше в портфейла си избелелите снимки на своите родители. Не моята снимка, не на внуците, а на своите майка и татко, на които й предстоеше да разкаже какво е направила с мечтите си. Дядо ми е бил своенравен мъж, македонец, който знаел как да гони бляновете. Прекарал няколко години в Америка, обикалял света в търсене на късмета си. Обичал жените, но и ги оставял, когато не се окажели на ниво. Влечало го непостижимото. В неговия край още помнят как като млад се влюбил в красавица, но тя го избягвала. Веднъж нахлул в дома й, но и девойката била с характер, побягнала и скочила от прозореца на втория етаж. Спасила се от ласките на дядо, но останала куца до края на дните си. До края на своите дни дядо изговаряше името на тази недокосната жена с пламък в очите.
Надявам се, че дядо е посрещнал мама в отвъдното и й е помогнал да си спомни мечтите си.
Надявам се, че един ден и мама ще ме посрещне там горе и ще ми разкаже повече за себе си. Вероятно
пак ще иска да научи първо за моите вълнения,
но би трябвало дотогава да бъда достатъчно мъдра и да не забравя да попитам за нейните. Да се овладея и да не задам въпроса на нараненото си его: „Ако и като ангел в отвъдното си бдяла над мечтите ми, защо ми се случваха лоши неща?”
Не съм загубила надеждата, че двете ще сглобим пъзела на миналото и ще изгладим някои недоразумения. Ще й кажа, че ми трябваше време, за да разбера защо през последното си лято в своя дом е раздала много от вещите си. Както са правели тибетските учители. Знаела е, че аз няма да имам сили да се разделя с тях – сякаш пазейки вещите й, мога да върна и нея. Ще й кажа, че съм открила в бележника й преписани с красивия й почерк откъси от Библията и от любимия на двете ни Амос Оз: „Всеки от нас е полуостров – наполовина свързан със сушата и наполовина обърнат към океана. Едната ни половина е свързана здраво със семейството, а другата иска свободата да се обърне към океана.”
Понякога океанът е отвъдното. Само там хора от изчезващия тип като мама – прекалено всеотдайни, отговорни и раздаващи се, успяват да докоснат свободата.
