Първият път ли? Връхлетя ме като удар. Дори не сърдечен удар. По-лошо. Забранен удар. Удар в силнините. След който разбрах защо другите им викали слабини. Сърдечният удар има жалостива безмилостност. Раз-прас и край! Малко страх, малко болка, малко гърчове и много задгробен покой после.

Ударът в силнините предлага много страх, много срам и много безпокойства. И сега, и после. Естествено, старият репертоар пак се пя – „на всеки се случва” и т. н., но е лесно да знаеш, че се случва на всеки, стига никога да не ти се случи на теб.

Лежах на леглото (отчасти мъртъв), а до мен бавно изстиваше (към мен) пълно с живот тяло на жена. Жена, над чийто образ само допреди вечер яростно мастурбирах. Жена, на която, дори и да имах безочието, не можех да кажа „не ми го вдигаш”, защото би вдигнала и мъртъвците от гробищата. Тогава какъв бе проблемът?

Проблемът в липсата на неизменното дотогава разбирателство между двете мои глави много прилича на избирателния принцип на уседналост и освен с уседналостта има и много общо с избора. Първият път, когато не ми стана, беше и първият път, когато изневерих. Или поне опитах... Или поне много исках…

Покварен ум и покорен к** е проклета комбинация. Умът ми искаше да си лягам с всяка, но к**т ми се оказа лоялен само към една. К**** ми се оказа моногамен и обичащ да се привързва. И обичащ да страда – колко жени съм връщал, защото той чувствал вина към една, колко жени съм прегръщал без гузна съвест, но и без да им направя много повече от това. Защото моят к** имал принципи. Гнуси се и се отвръща. Бяга и не се връща. И иска да опознае жената отвътре, преди да дръзне да влезе в нея. После вече не му се излиза. Моя к** спазва принципа на уседналост. Уседнал живот в къща, с камина, с градина... Да отседне в хотел за него е странно. Да полегне в мотел за него е гадно. А аз в хотел дори бих живял. Но моят проклет к** там нищо не би е**л.