Хората имат проблем – трудно осъзнават стойността на това, с което разполагат. Петстотин години по-рано нямаше да имаме избор. Никакъв. Единственото социално събитие щеше да бъде неделното ходене на църква. Сто години по-рано танцовото шоу в някое кабаре щеше да е най-забавното нещо, което човек може да прави, докато носи всичките си дрехи. Двадесет години назад във времето бързането за дома след тежък работен ден щеше да е с единствената цел щастливо настаняване пред телевизора. Навреме за началото на „Пътеводна светлина”. Днес...
Днес моята малка мръсна тайна спокойно може да остане такава. Понеделник вечер е, а аз, подозрително за всички, които знаят – не бързам за никъде. Защо? Просто е. Моя сериал го повтарят онлайн.
Да ви се представя. На двадесет и девет години съм. Бял. Неосъждан. Неженен. Работя в офис. Не притежавам почти нищо – всичко, което наистина имам, е кредитната карта. Тя притежава всичко останало. Аз просто го ползвам временно.
Няколко кликания с мишката. Потракване на клавиатурата. Бутон [PLAY].
Досега в “Стъклен дом” видяхте...
(В тази статия има продуктово позициониране.)
Аз спрях да гледам телевизия, защото всички у дома гледаха телевизия. В неравната битка за дистанционното гроздето все се оказваше кисело. Често се улавям как се чудя: дали баща ми беше придобил навика си непрекъснато да сменя каналите, докато по телевизията имаше само „Канал 1” и „Ефир 2”?
Нездравословната храна може и да прави хората дебели, но дистанционното им позволява да си останат такива.
Дълги години старателно избягвах досега си с телевизията. Веднъж отказах участие в някакво предаване. В блога си бях написал статия за моногамията и едно момиче от екипа на М. Цв. се свърза с мен. Репликите, които разменихме, са достойни за сериал. Примерно „Doctor Who”.
Тя: „Трябва незабавно да дойдете в телевизията! Нуждаем се от вас за едно дискусионно предаване, много е важно. Съдбата на целия свят може да зависи от това!”
Аз: „Ми-и... окей. Кога?”
Тя: „Вчера”
Аз: „Ъъъ...”
Тя: „Ние ще ви платим таксите за машината на времето!”
Или може би небезизвестния вече „Стъклен дом”:
Тя: „Камене, Ваня е! Бързо трябва да дойдеш в мола! Боряна е полудяла, иска да става моногамна!”
Аз: „Не мога сега! В момента преследвам Тома Марко... ъ-ъ, такова де. Симеонов. Кажи на Ставрев да държи нещата под око и да не мърда оттам! Откога е това?”
Тя: „Обявила е откриването в галерията след петнадесет минути!”
Аз: „Какво? Нали беше в мола? Както и да е. Ще се обадя на агент Купър. Така де. Колев. Все едно. Трябва пак да спра да пия. Ще се обадя на някого, но не мога да отида точно сега.”
Тя: „Добре. Но моля те, Камене, ела колкото може по-бързо. Луната е в Скорпион и не предвиждам нищо хубаво!”
В действителност мацката поиска да отида там същия ден. След кажи-речи час. Обясних й, че нормалните хора са на работа до 17:00 и няма как да оставят въпросната и да хукнат към телевизията. Тогава тя въздъхна драматично в стил „знаех си, че ще трябва да стигнем дотам” и хвърли на масата последния си коз:
„Ама ние ще ви платим таксито...”
Шах, шах, шах, шах и капо!
Не зная тя какви сериали беше гледала, но аз още не съм попадал на такъв. Главният герой обидено й затвори телефона.
Гордостта ми обаче не ме спаси, когато капанът щракна и за мен. Официалната версия беше, че съм болен. Не ми се правеше нищо, което изисква активност. Исках ситно смляно полуприготвено съдържание, което в най-лошия случай трябва само да претопля.
„Добър вечер!”
Ха! Тази физиономия съм я гледал в Министерството на културата, за което често превеждам. Здраве желаем, г-н министър!
„Ще ми се да вярвам, че щяхте да бъдете толкова много и ако не бях собственик на мола”.
Иска ли питане? С тридесет и осем градуса съм, навън е студено и на никого не му пука достатъчно за мен, та да гази из снега до вкъщи, за да ми направи чай. Който и да беше собственик на мола в този момент, нямаше да ми пука особено.
[And all. That. Jazz].
Никоя от следващите серии не повтори успеха на първата, но докато болестта прогресираше и температурата ми прекаляваше, сериалът спечели още един зрител.
Питал съм се „защо”. Никога не съм имал твърда гражданска позиция по какъвто и да е въпрос. Вярвам, че всеки има право да измисли по какъв начин най-добре да счупи собствената си глава. Но по въпроса за „мен” и „телевизията”, нещата винаги са били прости – никога в едно и също изречение.
Да се заблуждавам относно състоянието ми беше излишно. Бях оздравял от грипа само за да се заразя с друг вирус. Не можех да отида в мол, който и да е мол, без да потърся с поглед къде се намира административната част. Обръщах внимание на камерите. С поглед проследявах маршрута на охраната. Къде ли е Ставрев? „По-добре да отидем в мола на Атанасови, в мол „Витоша” ще е претъпкано заради откриването”.
Границите между сериал и реалност имат лоши навици. Все гледат да се размиват. Сериалите дават достатъчно време на паралелната Вселена, която сами създават, да попие в съзнанието като мастило в ленена кърпичка. Животът, който преминава като на лента пред очите ни, вече не е нашият собствен.
В известен смисъл сериалите са новото порно. Видовото разнообразие задоволява всички вкусове. Хора, които на думи презират телевизията във всяка нейна форма, без да се замислят, се пресягат към торентите и уверено натискат [Download]. Колеги си разказват един на друг смешни моменти в офиса. Правят се тениски. Създава се субкултура.
Чувствам се като на сбирка на анонимните алкохолици. Здравейте, името ми е Еди Какси и съм пристрастен към сериалите. Кога осъзнахте, че сте започнали да гледате сериали? Колко часа обикновено прекарвате пред телевизора? Опишете състоянието си – как се чувствате, когато си изпуснете епизода?
В крайна сметка може би не е болест, защото вече преживях и абстиненция. Грипът не ми липсва. Сериалът обаче ми липсва. Не направиха ли неприлично дълга пауза между сезон 2 и сезон 3?
Нямам идея какво стои в бъдещето. В определен момент всичко ще приключи. Може би тогава и аз ще поплача или поне ще пророня една сълза. После, като видя Бахаров или Кърджилова в някой нов български филм, ще си спомням: „Хей, това е [вмъкни името на героя]”. Да, глупаво, наивно и може би детинско, но не живеем ли всеки в своя собствен свят? Може би няма да спирам актьорите по улиците да ги питам: „А ти защо ядосваш Чарли?” Надявам се няма да стигна чак дотам.
Хората имат проблем – трудно осъзнават стойността на това, с което разполагат. Тук и сега аз разполагам със свобода и възможности, за които в миналото биха дали всичко. Ще ми се поне да имах достойнството да призная пред себе си колко ДОБРЕ са се подредили за мен нещата, за да мога да бъда в собствената си кожа.
Неусетно, докато го чакахме да се случи, ние вече живеем в бъдещето. Изминахме дългия път по еволюционната пирамида, за да можем накрая да застанем отгоре, да си пуснем сериалчето и да хапваме пуканки. Смисълът на еволюцията е някой да върши всичко вместо нас. Разбира се, все още имаме особено тежката си офисна работа. Пренеси хартията от точка А до принтер Б. Това е толкова по-трудно от ходенето на лов за динозаври.
Осъзнато разбиране по темата обаче се очаква да има, когато някой направи сериал за историята на човешката цивилизация. В първи сезон в главната роля ще са само Адам и Ева, но очакваме сюжетът да се развие многопластово, щом се появят и другите герои. Може пък в този сериал човечеството да реши да поеме по друг път. Аз лично се съмнявам, но никога не можем да знаем със сигурност. Докато не го гледаме. Или по-вероятно, докато не спрем да го гледаме.
