Списание "Жената днес" помоли разноцветна група от жени, които са успели според своите собствени и на обществото стандарти да се върнат назад в спомените си, и да напишат импровизирани писма до 16-годишното си Аз

Какво бих казала сега на 16-годишната Михаела, ли? Налягай си парцалите, учи езици и заминавай в чужбина. Едва ли някому трябва да обяснявам защо. Няма смисъл обаче да й го казвам. От ранна детска възраст беше програмирана, че точно това ще направи. Затова не си налягаше парцалите, тайно пишеше стихове и есета за трепети с момчета по учебните тетрадки. Беше решила, че ще научи езика на място, докато семейните приятели емигранти я издържат по време на обучението й, както се бяха уговорили с майка й в момента, в който се беше родила.

И ако 10 ноември се беше случил някакви си 24 часа по-късно, зададената програма нямаше да изпише system error.

Вече  беше „останала” отвън желязната завеса, когато след един репортаж по телевизията за преврат в България и 10 разговора с приятели по-късно тя си събра багажа и хвана единствената кола, пътуваща към илюзиите за предстоящата демокрация в България. Една година по-късно, когато всички, които тогава наричаше своя „среда”, бяха преизпълнили програмата с еднопосочните билети за отвъд океана, размисли и поиска да изпълни първоначалния план. Обаче Великият системен администратор вече беше променил опциите и немският език завинаги остана ненаучен. А Михаела продължи да пише тайно есета за момчета.

Това занимание беше тайно, защото все още нямаше списания, в които е престижно да пишеш за такива неща. Означаваше, че те интересуват някакви пълни глупости. Умно беше да се интересуваш от новите обществени формации и да се докопаш до „далаверата”. А от политика Михаела не се развълнува никога. Дори и когато се оказа, че тя прекалено бързо се превърна в шоупрограма. Набързо установи, че в Народното събрание на първо място се избиват незадоволени сексуални комплекси, направи крива физиономия, фръцна се и потъна в „ъндърграунда” на хората, които си въобразяваха, че сега свободно ще могат да правят театър, издателства, кино, авангардни изложби, вестници, списания, радио и телевизия.

От „далаверата” пък я опази, мир на праха й, Айседора Дънкан.

Таман се намери едно момче, което имаше чейнджбюро, да я покани да на-правят едно кръгче с новото му кабрио, и тя се сети за нелепата смърт на балерината – дългият й шал се оплита в колелото на автомобила и я удушава. Ей така, заради кабриото, реши да му разкаже тази история. И за легендарните й танци с воали, под които е била гола като една възкръснала Саломе, и за любовта й със Сергей Есенин... и докато говореше всичко това, изведнъж установи, че приказва на себе си като някаква луда насред тълпата пред „Кимбо”. Момчето от далаверата, което искаше да я светне ей сега какъв бизнес ще развъртят, някак си се беше дематериализирало. Така някогашната Михаела не влезе нито в политиката, нито в далаверата, но продължи да пише есета за момчета.

Така че ако сега трябва да посъветвам нещо тийнейджърката Михаела, то нямам какво друго да й кажа освен:

"Пиши си есета за момчета! И не се подвеждай по онова, което виждаш във външния свят”.

За момчетата... мога да й кажа много неща, но знам, че няма да ме послуша. Защото пътят трябва да бъде извървян. Чрез преживявания,  не чрез съветите на кака, пък била тя и собственото Аз, което е „напред с материала”.

И все пак нека видим къде я заварвам на 16 години.

В градинката зад  „Св. Александър Невски”. Както обикновено, с тайфата от училище са избяга-ли от час и се занимават с много по-вдъхновяващото занимание да играят карти, да флиртуват и да поглеждат нетърпеливо кога ще се появят батковците от Художествената академия, за да станат малко по-вълнуващи шегите и закачките. Така де, на въпроса: „Здрасти, какво правиш?”, никой от съучениците й не отговаряше „Грънци”... нито имаше смисъл да изрецитира стихотворението за пукналата пролет, което завършваше така: „... и четката ми стана. Ще се рисува, няма накъде.” Тефтерът, където си записваше мъдри мисли, цитати от книги и най-различни смешки, определено се разрастваше, когато се наме-сеха студентите художници и техните разкази за денонощни купони и студентски бригади. Имаше и една блондинка, от онзи тип дето колкото е по-тъпа, толкова по-красива става. Всички я бъзикаха, тя им се връзваше, те умираха от смях, смятаха я за сладко курве, но всички я оби-чаха и се превъзбуждаха, щом се появи. Нямаше от кой друг да се чуят истории като тази: „Събуждам се, значи, сутринта след онзи купон и някакъв кретен ме чука. Такъв скандал му вдигнах”!

Та тази блондинка непрекъснато объркваше представите на младата Михаела

как така абсолютният обект на подигравки може да бъде и обект на абсо-лютно обожание. В един и същ момент. Какво мога да й кажа по този казус сега: „Така е, кака, свиквай и не го приемай лично. Можеш да избираш между това да те обожават или да те уважават”.

През годините след това „мнооого са ме уважавали”, по-малко обожавали. Понякога това ме е обиждало, друг път – възгордявало. Така че единственият съвет си остава: „Не го приемай лично – и обидата, и възгордяването са крайно неуместни.”

Приемах лично обаче, когато гаджетата на приятелките ми започваха да демонстрират уважение, което караше момичетата да ревнуват, да ми се сърдят, да ми четат „конско”, да се срещат с мен само когато са сами. Момчетата обичаха да си пият с мен тайно, по „мъжки”, за да няма драми, а аз се превърнах в нещо като „обект на изневяра без изневяра”. Отново не бях сигурна дали трябва да се обидя или възгордея. Досадна история. Момчетата искаха да ми разказват някакви неща, да споделят какво ги тревожи, изнервя, очарова и разочарова във връзките им, какви са мечтите им, какви коли ще си купят, като пораснат. И... още тогава започнах  да  вземам  страната на мъжете при решаване на тежките емоционални казуси на моите приятелки.

С времето започнах да не ги разбирам жените.

Но пък може да ми вярвате, когато ви казвам, че онова, което знам за мъжете, го знам от самите тях. Какво би казала кака за притесненията от укорителните женски погледи и техните „тежки думи, отровни”, насочени към 16-годишната Михаела. Хм, мисля, че бих й казала онова, което казва Тери-Пратчетовата Леля Ог за вещерството: „Все някой трябва да върши и тази работа.”

И още: „Това, че само си пиеш с тях и си приказвате сладко, никоя няма да го повярва. Прави го тайно – това си е твоя „завера” между теб и мъжете в име-то на хармонията им с другите жени. Но помни, че жените не правят така – не ги кефи идеята да работят за благото на други жени. Затова ти по-добре си пази мъжете от техните приятелки. Да! Да има двоен стандарт бих я посъветвала. Един за себе си – онзи, който е сигурна, че може да контролира. И съвсем друг – за онова, което не може да контролира. Нищо лично – това са нещата от живота.

Най-трудно е да посъветвам своето минало Аз как да спре болката от собствените любовни драми.

Само знам, че тя искаше да научи как. Знам, че никога не повярва в клишето „болката е задължителна част от любовта”. Вярваше, че след като те боли, имаш проблем, коренно различен от усещането за любов. И това е точно така – имаше проблем с ревността на мъжете – разви истинска алергия към въпроса „Къде си?”, имаше проблем със суетата – „достатъчно ли съм прекрасна и какво още трябва, за да ме обича”, имаше невротично поведение, когато чакаше телефона – хлип, хлип, той никога няма да ми се обади... и едновременно с това болезнен култ към свободата – „този иска да ме обсеби, ужас!!!”. Какво може да й каже кака... Когато те боли, плачи! Сълзите пречистват Когато се успокоиш, продължа-вай да търсиш своята истина и живей според нея.

Както и да ти изглеждат нещата, не трябва да се притесняваш за абсолютно нищо, което ТИ СИ! –

когато го откриеш... обаче. Няма значение кой как ти реа-гира според нивото на собствената си некомпетентност. Единственото важно е ти да си компетентна по отношение на себе си. Оттам насетне се иска само едно – да не го натрапваш ултимативно на другите, но да продължаваш да бъдеш себе си, като правиш, ядеш, пиеш... и т. н. каквото ти се приисква в момента. Не е нужно никому да обясняваш постъпките си и да се сърдиш на света, когато другите не са такива и им е трудно да те разберат. Достатъчно е просто да бъдеш. Само тогава ще привлечеш и най-добрите мъже за теб, и най-добрите жени, и професионални контакти и... всичко, което ти трябва, за да се прояви най-красивата ти същност. Единствената формула на житейския успех е да имаш достатъчно търпение и упорство да бъдеш себе си. Това е положението, кака.

И още: не си длъжна да отстояваш избора си, ако в някакъв момент установиш, че вече не ти е интересно – независимо дали става дума за любим човек или професия. Постулатът на Ерика Джонг „Обичай връзката си или я прекъсни” важи и за всяка работа, с която ще се захванеш. Непрекъснато ще се намират хора, които да ти казват, че не си отговорна към избора си. Бъди отговорна единствено към себе си. Само тогава имаш шанс да направиш прекрасни неща и за някой друг – за цели тълпи от други хора даже. Единственото, което трябва да търсиш, е онова, което духовните учители наричат „вътрешно светилище” или „вътрешен център”. Намериш ли го, не можеш да сгрешиш, каквато и роля да трябва да изиграеш във външ-ния свят.

Толкова дълги разговори обаче не са възможни. Подсъзнанието чува само кратки формули.

И тъй като знам, че още тогава тя търсеше точно това, съветът ми към 16-годишната Михаела се свежда само до едно: „Не можеш да сгрешиш.”

P.S. Съвсем забравих най-важния съвет: "Използвай лосион срещу слънце." Всякакви други съвети нямат практично приложение, преди да си готов за тях.