Д-р Неделя Щонова, която снощи за пореден път смая всички с танцовите си умения в "Dancing Stars", публикува прочувствен пост в социалните мрежи, с който да отдаде почит към покойния си баща - споделяйки, че вчера е бил рожденият му ден и е танцувала на сцената в негова чест.

"Моят татко вече е звездичка. Но вчера той имаше рожден ден. Снощи танцувах за него. Точно преди да излезем, погледнах небето… Очите ми се напълниха със сълзи… Благодарих... Прегърнах го… Видях очите му… Най-красивите сини очи на света… И си спомних…

Мозамбик. Мапуто. Закрит басейн с дължина 50 м. Аз съм на 8 години. Стоя права на стартово блокче номер 8 и трябва да скоча. На метър пред мен треньорът държи една летва, над която трябва да прелетя, когато скачам от блокчето във водата, за да бъде отскокът правилен. Иска да ме научи да “рисувам” красива и правилна парабола с тялото си по време на летежната фаза. Иска да бъда като делфин.

Страх ме е. Много ме страх. Отказвам се, слизам от блокчето и трепереща отивам при татко. Той ме води на тренировка по плуване и гледа от трибуните.

- Не мога. Страх ме е! - казвам и се разплаквам.

Но татко остана безкомпромисен. Беше абсолютно супер железен:

- Можеш да се откажеш, но аз ще бъда разочарован. Моето момиче не е страхливец! Събери смелост и скачай!

И ми разказа една случка от неговата военна служба. После допълни:

- Винаги полагай усилия, за да се справиш още по-добре. Можеш. Отиди и го докажи на себе си! Не на мен! Трябва да устоиш до края, Недялче! Ти можеш да скочиш!

Върнах си вярата. Върнах се на стартовото блокче. Броих до 7 и скочих. Прелетях над летвата и се приземих във водата горе-долу по правилен начин. Летежна фаза от около 3 секунди. Това беше най-ефективната ментална тренировка в живота ми. Помня я и сега осезателно, сякаш е тогава. Тези три секунди във въздуха бяха първите от полета на моето хвърчило към рая.

Когато излязох от водата, потърсих татко с очи. Погледнах го. В този момент на устните му се появи съвсем лека усмивка. А на мен очите ми се замъглиха. Капките от водата по мокрото ми лице се сливаха със сълзите. Надявах се никой да не разбере, че плача. Изпитах гордост и прилив на сили, облекчение и щастие. Не разочаровах татко. И повярвах, че мога, защото проверих на какво съм способна.

Моят татко е моят истински герой. Има треньори, които вярват в победата повече от играчите. Татко така вярва в мен! Но именно тази вяра те учи на толкова много неща! Хора, вярвайте на децата си! Моят татко не ми е купувал всичко, което искам, но ме научи на ценности. И на това да се боря за мечтите си. Научи ме на труд. На дисциплина. И точно на тази вяра.

Баща ми е родопчанин. Баба Неделя го ражда зад една врата на къщата ни в Девин. Татко е строг. И справедлив. Има “златни ръце”. Сам си е строил толкова много неща. И мен ме научи. И нас ни научи да обичаме думичката “градеж”. Мисля, че това е думичката. Градеж. Дали изграждаш себе си, танц, бъдеще, параклис, училище, бранд, империя или мост… Когато с цялата си душа, любов, труд и визия за нещата… Искаш да правиш света по-добро и по-красиво място. Чудесата се случват!

Продължи да четеш