Домът е парчето въздух, наречено лично пространство. Квартирата, в която се прибираш вечер и прагът е щастлив всеки път, щом го пристъпиш. Щастлив заради щастието, че поредният ден е потънал във времето.         

Няма нищо по-дълбоко от това да излезеш на балкона и да осъзнаеш, че отвън светът съществува отвъд твоя собствен свят. Паркът „Заимов” и силуетите около него. И сякаш всички наблюдават теб, докато ти наблюдаваш всички. Неописуемо е.

Въпросът не е къде живееш, а къде се чувстваш у дома. Къде е онзи красив изгрев, заради който се събуждаш сутрин и заспиваш нощем, знаейки, че има защо.

Всеки човек сам изплита атмосферата, която го кара да се чувства жив, която дава воля на креативността, на желанието да изгради нещо наистина ценно. Нещо, което децата му ще запомнят. Сянка в светлината...

Самият аз живея в къща на артисти и зная какво е изкуството радостта да диша зад всеки ъгъл. Домът е създаден, за да го обитаваш с любов.

Чувствам се радостен всеки път, щом осъзная колко прекрасно място е моят дом. Слънцето, което сутрин бавно пробива завесата на стаята, първата чаша кафе, дисковете с музика, колекцията от прекрасни романи, стихосбирките на Елиът – наистина незабравими мигове сред моментите...
Кое е нещото, което ме впечатлява в един интериор? Впечатляват ме семплите решения. Не смятам, че е нужно прекалено внимание към детайлите, колкото усещане за виталност, топли цветове, индивидуалност.

В моята стая всичко има своя образ. Стените са сини. Много сини. Харесва ми това, че мракът е далече. Заобиколен съм от любимите си вещи, от мислите, които провокират моя талант. Ето – от уредбата звучи Go with the flow на Queens Of The Stone Age. Култова банда. Небесна музика.
Знаете ли защо се усмихвам? Спомних си първия ден, когато влязох в този апартамент. Вълнувах се. Сега също се вълнувам. Беше както преди. Беше друго. И ето, че днес настъпи. Седнал съм зад тебеширената маса, бяла като отражението на нощната луна, и  пиша стихове заради стиховете. И виждам, че случките се случват една след друга – без да ги очакваш, без да знаеш дали ще бъде същото след секунди. Но да живееш с мисълта за онази песен. Баладата, която пак и пак отново повтаря себе си в своя нов аранжимент – живота. А аз? Аз все още наблюдавам как сградите отсреща остават различни.