„Старата казарма беше край града
При уличен фенер.
Ще свети през нощта.
Там ще те чакам, мили мой, под тоз фенер,
Щом падне мрак.
Аз съм Лили Марлен,
Аз съм Лили Марлен.”
С тази песен на 1 март 1941 година немската армия влезе в България. Бях си записала преведените думи от една съученичка върху скритата страна на подвързия от тетрадка, за да не ги видят случайно у дома – нали бяха „мръсни” любовни слова.
Малкото ни крайстолично кварталче бе струпано до ломското шосе. По-рано по него препускаха предимно двуколки на млекари от близките села, които разнасяха в гюмове производството си на свои клиенти в центъра на София. Откакто дойдоха германците, от шосето се носеше неспирен тътен и грохот от запътилата се на юг, към Гърция, бойна техника. Заради това оживление родителското тяло бе забранило излизане на шосето. Ала на тогавашния Великден не издържах, обух подаръка – бели три-четвърти чорапи с пискюли при ластика, докарах се с черните лачени обувки с каишки и с морскосинята кадифена рокля, и се измъкнах тайно на шосето. Което бе оградено от хора, хвърлящи кутии с цигари на войниците, насядали в камионите. Спираше ли колоната, народът се хвърляше към чужденците с боядисани яйца и козунаци. Бях втрещена – през своите 10 години не бях виждала толкова красиви момчета – със златни коси, сини очи, бронзовозагорели лица! Оттогава остана и до днес представата ми за мъжка красота. При все, че после видях безброй немци с шкембета и подпухнали от тлъстини лица – не е за вярване да са внуци на ония хубавци.
После бързах обратно към дома. Забелязах, че някои съкварталци са поканили немски войници на великденските трапези в дворовете. А в мен звучеше песента от грамофона с фуния на кръчмаря Григор, сложен на масичка край шосето. Чух я и на ъгъла на нашата улица, от двора на госпожица Лили – висока, тънка, изрусена секретарка в търговска кантора. Тя живееше с майка си, но тогава седеше на пейка сред цъфнали пролетни китки в градинката си заедно с красив немски офицер; той бе свалил фуражката си, поставена до грамофона, на който се въртеше, разбира се, „Лили Марлен”. До края на същата година госпожица Лили роди малката Лили, остави я на майка си и замина за чужбина със собственика на кантората.
Моите три приятелки от нашата улица също се казваха така – Лилия и две Лиляни. Името бе модно не само в нашата страна. В малко немско градче още споменават за рускинята Лиля. А може би подробностите от тази история са били такива...
....
(След три и половина години в България дойде съветската армия и научихме, че Лили Марлен е войнишка проститутка; войниците-червеноармейци възпяват скромната съветска девойка Катюша сред „разцъфтели ябълки и круши”, а така ласкаво е наречено и ефективното им ракетно оръжие с моторно задвижване.)
....
Лиля седи на прага на полуразрушено дървено къще. Наоколо й са ями, изровени от взривовете, пред някогашния колхозен дом на културата стърчи дулото на изоставено оръдие, окопи и картечни гнезда още стоят по-нататък. Войната насмете селото, после замина на изток. Ден след като е дошло известието за смъртта на бащата на Лиля, фронтът мина оттук, граната падна в стаята на къщата и уби майка й, дядо й и двете братчета.
Лиля бе на кладенеца и оживя
Сега тя гледа този кладенец. В студения пролетен ден на него се мие гол до кръста немски войник. Останалите трима, с които дойде в съседната къща, го наричат Петер. Чула бе и автомобила им през нощта, после забръмча влаченото на колесник динамо, вдигнаха антена, разтовариха телеграфна апаратура. Немците се връщат от изток.
Лиля гледаше силните рамене на войника, линията, с която трапецът на плещите се спуска към кръста. Немецът усеща погледа и се обръща. Ниско остригана светла коса, слабо момчешко лице, спокойни кафяви очи. Посяга отново към водата, но само след миг е с вперени в Лиля пламтящи зеници. И потъва в безбрежната синева на нейния взор, вижда полуотворените розови устни и бялата равна линия на зъбите зад тях. Остават втренчени един в друг. Войникът облича снежнобяла фланелка, а Лиля потъва в разнебитения си дом.
Направила си е леговище от вехти дрехи на пода до зиданата студена печка. По-рано цялото семейство спеше върху топлата й повърхност. Сега в кухнята е студено и мръсно. През целия ден тя яде само накиснати във вода сушени гъби и диви плодове, събрани от гората.
Немецът идва вечерта. Коленичи до мръзнещата Лиля и й дава парченце шоколад от дажбата си. Гледа я влюбено. А нейното лице блести под дрипите. Петер носи кабел с няколко реотанови навивки, окачва го на стената, пробива дупка в нея и го свързва с динамото навън. В стаята светва и малко топлинка си пробива път сред дрипите.
Отново е вечер и Петер идва с кофа топла вода и легенче. С електрическото си фенерче преглежда сплъстените тъмноруси къдрици на Лиля, после ги измива с хубав сапун. С топка памук със спирт и вода бърше лицето й, врата й, немитото й тяло. Облича й своя чиста фланелка и гащета, увива я като бебе в излиняло, но чисто одеяло и я слага като бебе в постелята й.
На другата вечер я намира изправена, протегнала ръце към розовата светлина на реотана, облечена в неговото бельо. Притиска гърба на треперещата Лиля към гърдите си, устните му са в косите й. Лиля бавно се обръща в неговата прегръдка. 21-годишният войник от Хитлеровата младеж и 18-годишната съветска комсомолка, завършила със златен медал в близкия град, определена да следва медицина в Москва. Но точно тогава започва тази война...
Плахо се докосват, после се вкопчват един в друг, сякаш да се спасят от ужаса на заобикалящата ги действителност. Лиля не е чела съветските книги, не е гледала филмите за Гестапо, за СС отрядите, за зверствата на германците в СССР... Петер не е виждал изложбите за сталинските зверства, представяни в завоюваните от Германия страни... Пламналите им очи говорят без думи, те са заедно завинаги...
Петер донася платнище, бракувана войнишка раница с окачена на нея манерка. Ден след ден слага в нея сухари, консерви, шоколади, бисквити, отделени от дажбите. Разменя часовника си за женска риза, блуза, пола, жакет, шал и ботушки. Далеч е още времето на „големия демонтаж”, когато заводите от завоюваната от СССР зона в Германия ще бъдат пренесени до последното винтче в Русия. Затова жената не може да се нарадва и начуди на тиктакащата си лъскава придобивка.
Накрая Петер окачва на врата на Лиля парче от карта, привързано с кожена ивичка. Там с дебела мастилена линия са съединени колхозното село и родното градче на момчето, западно от Берлин. На нея той е написал:
1892 километра = 1 892 000 метра = 4 730 000 крачки по 0,4 метра...
Идва нощта, в която динамото спира. Лиля поглежда през цепнатината под рамката на прозореца и вижда немските войници да свалят антената. Облича се бързо, обува ботушките, мята раницата. Военният автомобил потегля и по следите на неговите грайфери момичето тръгва, за да извърви изчислените от Петер стъпки до неговия дом. Много е млада, за да мисли за смъртта, която дебне навсякъде по пътя.Колата изчезва в просторите на войната, а Лиля тръгва на запад по линията на любовта...
Къде спи, какво яде? Тя е умно момиче, селско чедо, може да понесе всичко. Източният фронт от Балтийско до Черно море се гъне в офанзиви и контраофанзиви, в настъпления и отстъпления, Лиля го пресича, изостава от него или го изпреварва. И върви към своя Петер. През лятото, през есента...
Във вече студен ден, на излизане от Полша вижда млада жена и две деца да копаят в голям селски двор. Докато се чуди дали да ги поздрави на немски или на руски, пани сама я вика и й показва свободна лопата. Лиля остава през цялата зима в чифлика, работи без умора и спи на пода в топлия килер до кухнята.
Тръгва си напролет. Съветските танкове вече навлизат в Германия, а политкомисарите са написали с големи бели букви по броните им: „К Берлину!”. Същото казва и Лиля на изпращащата я полякиня. Но тя заобикаля отдалеч града, не е на срещата край Елба, чието име остава в историята с новооткрития втори фронт на Втората световна война. За първи път в живота си Лиля вижда негри (пардон, афроамериканци), войници от американската армия. Дали не се чуди какво ги кара да се бият и умират героично? По-късно става ясно, че в германската и американската армия са давали на войниците хапчета от рода на днешния изкуствен наркотик амфетамин. Стимулантът на червените винаги е бил ясен – шише водка преди атака.
Лиля чува отдалеч победните залпове, вижда ракетните изблици в небето и се досеща, че това е мирът. И продължава, стимулирана от своята си дрога – мисълта за Петер.
Петер се е демобилизирал, прибира се в бащиния дом. Баща му е убит от „маки”, френски партизани, при окупацията на Франция, майката е отишла при дъщерята и внуците си в Дрезден. Всички те загиват в пожарите от американската бомбардировка над града.
Петер поправя къщата. И чака. В един късен, почти летен следобед, докато мие прозореца, вижда, че на стъпалата пред дома се строполясва Лиля, окъсана, с пробити ботушки. Отнася я на ръце в банята, облича я в свои дрехи.
В градчето и до днес се разказва
как рускинята окачила перде на измития от Петер прозорец:
единият край бил повдигнат, а диплите – небрежно нагънати, не като всички останали прозорци към улицата – идеално подредени.
Немските вдовици на загиналите на Източния фронт германци не могат да простят на Петер, един от малкото оцелели млади мъже в градчето, че не е избрал местна жена. Не обичат и децата на нашественичката, извървяла пътищата на войната, за да грабне тяхното момче. Двете момченца играят сами в двора на дома. Но по-късно излизат и на улицата с топката, силни и ловки са, при тях идва съседско хлапе, после и други... Когато тръгват на училище, влизат в отбора по футбол, а после и в тима на градчето.
Петер е отруден суховат немец с плешивина на темето. Работи в електрическа компания, прибира се у дома винаги в точно определен час и минута. Отваря входната врата с лакти, защото ръцете му са пълни с покупки за семейството. Лиля го посреща, излегната в красив люлеещ се стол, направен от него за нея. Разрошена, със семпло облекло, без прическа като местните „фрау”. Но лицето й свети нежно и ласкаво.
Лиля и Петер загиват в автобусна катастрофа в напреднала възраст. Задрямали са прегърнати и толкова притиснати един към друг, че дори мъртви не могат да бъдат разделени.
