По темата "Любовни разстояния" - текст на Доротея Диянова.

Бях на 19, когато го изгубих за първи път. Имала съм възможността да губя един и същ човек десетки пъти. Той има физика на бегач, така както аз може би изглеждам като някой, който обича да пуска корени. Краката му са силни и скулптирани, винаги в предстартова позиция за това, което може да последва. Като си избира дестинация – все гледа да е 4-цифрено число. Така аз практикувам дисциплината “многократно влюбване” в героя на своите сънища; колкото по-далеч е той, толкова по-здрав е захватът на моето влюбване. Дълги години изобщо не се вслушвахме един в друг и формирахме странна двойка: аз – чакаща  Рапунцел, той – успал се принц, чийто биологичен часовник е мнооого назад от моя.

Първия път, когато ми съобщи, че заминава, е преди изпита ми по теория на литературата. Леглото ми  е осеяно с използвани носни кърпи, а аз съм в средата – по-смачкана и от тях. Клиширан рев като в американска романтична комедия. Той ме уверява, че е само за година и че няма какво да прави в България, докато аз уча. Въпреки драмите ми той отлита. Следват епистоларна кореспонденция и телефонни обаждания веднъж седмично. Сигурно така се е чувствала майка ми, когато татко е бил в казармата. Тя ме съветва да го приемам именно така. Аз съм толкова начинаеща в обичането и толкова ненаясно защо му е на един мъж да бъде сам, че приемам само своите аргументи, т.е. искам го тук и веднага. Едната изминала година от връзката ни ми се струва титаничен срок, според мен вече е редно да обсъдим плановете си за бъдещето.

Естествено, плановете за бъдещето се оказват най-лошата черта от характера ми. След изтичането на 12 месеца любов от разстояние той все пак се връща. Заживяваме заедно в измамна идилия. Плаващите пясъци на спокойствието завличат надолу. Пробваме различни начини да бъдем хармонични, да бъдем окей. Толкова е рано за такива опити, че това отново подпалва скритите

в обувките му мотори за бързо изчезване

Второто му заминаване ме съкрушава. Малко по-поумняла и малко по-разумна, го предупреждавам, че щом отново ми обръща гръб, не може да очаква от мен да го чакам като Пенелопа. Той като че ли няма против, стига да отпусна малко примката около врата му. След известно време осъзнавам, че той никога не е бягал, защото иска да бъде с други жени или защото не се е наживял. Той просто не може да понася как пия от свободата му с най-жадните глътки и се превръщам в малък робовладелец с остри зъбки. Няколко удара по-късно разбирам и още нещо: за него свободата е липса на ограничения, а за мен - чувството да принадлежиш и това да те прави щастлив. Някои не обичат да принадлежат, не обичат да делят, да дават обяснения, а на мен това ми е инстинкт. Докато свикна с разбиранията му, вече са минали 5 години и аз съм безвъзвратно увредена – приела съм неговия избор като нещо нормално. Суперогромна крачка за моето рамкирано собственическо съзнание.

Малко след петата година идва момент, в който отново заживяваме заедно, тогава се случва така, че разстоянието,

макар и от кухнята до спалнята,

може да бъде пагубно. Помня този момент от връзката ни, защото тогава сме си толкова чужди, че сипем обвинения един срещу друг, залепваме за безметежния си бит като за дъвка и е ужасно, ужасно. Никога преди това не съм го чувствала по-далечен и по-разделен. Усещам, че никога няма и да го почувствам заключен за полата ми, както садистично ми се иска. Не бива, трябва просто да го оставя сам да ме иска.

Последните 10 месеца прекарвам сгодена и разделена. Леко благодарна дори, че умът ми е зает с подготовка за сватбата. Материализирам любовта си в думи, пиша постоянно и музата ми от своята далечна камбанария започва да се гордее с мен. Все пак успявам да се чувствам добре и сама и да опитвам от неговата свобода – правя нещо за себе си, създавам, пукам се от обич. Всеки път, щом помисля за него, тялото ми се изопва в нещо като контракция от мъка. Гладът не причинява болка в стомаха, по-нагоре е.

Лесно ми е сега да гледам философски над нещата –  

близо 8 години и една за по-късно

Нищо от това не е дошло като в очаквания хепиенд на роман. През цялото време съм умирала от любов по него, почти през цялото време съм била отчаяно влюбена, но през много малка част съм го разбирала истински. Всеки път, когато виждах мъгливите му очи, вперени спокойно в мен, е било в сутрините, преди да замине. Когато трудностите са повече от целувките, знаеш, че всяка крачка е правилно извървяна. Всъщност връзките от разстояние не са нищо повече от изпитание. Ако ти е писано, се справяш. Разстоянието може да значи сближаване, стига да знаеш как точно да протягаш ръка. Затова държа ноктите си къси, да не взема да стисна до прокървяване.