Сънувах баща си. Тоест сънувах човек, за когото знаех със сигурност, че е баща ми, макар това да не беше лицето му, което помня от снимките и от онова видео с него. Беше слаб, висок мъж с гъста черна коса и бяла риза с къс ръкав, кутия цигари БТ, затъкната под ръкава. Той се наведе, докосна челото ми, после клекна и ме прегърна. Миришеше на нещо, което накиселява, като парче телешко на дъската за рязане, преди да бъде сготвено. Не помня защо, но знаех безпогрешно, че този мъж е баща ми. Знаех, че е баща ми по топлината, която излъчваше лицето му. Лицето му до моето лице. После се изправи и каза: „Никога не се пристига, винаги се тръгва“.

Спомням си как някой ми беше дал старо хвърчило. Изглеждаше добре, но колкото и да опитвах да го вдигна, колкото и силно да тичах, то се забиваше в земята с объркани лупинги. Помня как плача и го нося на баща ми. Помня как той измъква някаква зелена щайга с пожълтели вестници и търпеливо започва да изрязва от тях триъгълници (или правоъгълници?), помня го как изрязваше червени заглавия и фигури, аз се въртя покрай него, той ги лепи по дълга рибарска корда, може да е била над два метра… Помня как гордо нося хвърчилото към колата с една ръка, а опашката в друга, тя се влачи по земята, закача се по храстите. Стигаме до автомобила, той прибира хвърчилото, затръшва багажника и няколко триъгълника остават навън – като че ладата си е прехапала езика. Помня го как се навежда към мен. Ще тръгваме да пускаме хвърчило. Винаги само се тръгва…

Всеки мой опит да се съсредоточа върху нещо, различно от проблема с опашката на годеницата ми, е неуспешен. Това не означава, че нищо вече не ми прави впечатление – напротив, впечатлява ме почти всичко около мен и вниманието ми е свръхизострено, но не мога да го задържа върху каквото и да е за повече от някакви секунди. Забелязвам незабележими до днес неща: забравените щипки за пране на терасата, изсъхналия клон на липата пред прозореца, косъм върху капака на тоалетната чиния, разточително голямата сателитна чиния на кооперацията отсреща (сигурно е там от 90-те, колко ли MTV e минало през нея, колко детска анимация и порно?), комини на покривите, разкривените стари телевизионни антени – като току-що наизпопълзели от покрива скелети.

***

Не мога да се отърва от мисълта за властта. Не спирам да мисля за това. Защо винаги мисълта за власт е свързана с „горе“. Защо когато трябва мълчаливо да посочиш, че нещо идва по йерархичен ред, сочиш с показалец нагоре. С власт – горе, без власт – долу. Слизаш от власт. Качваш се. Горе и долу. С власт и без власт. Да сочиш нагоре с пръст, не е ли най-несъзнателният, естествен човешки жест за признаване на някаква власт. Всяка власт е от Бога, казва се някъде в Библията. Кой го беше казал? Не беше Иисус, това със сигурност, но кой беше... Павел? 

От друга страна, сякаш чувам думите на един свой преподавател от студентските години по западноевропейска литература, Банев, Петър Банев – той сядаше на перваза на прозореца и гледаше паркинга или небето навън с нещо като презрение. Не поглеждаше нас, студентите, просто гледаше навън и изнасяше брилянтни лекции. Всяка власт развращава, казваше той. Всяка. Власт. Развращава. Всяка власт едно- временно издига, но и принизява. Тоест всяка власт е падение нагоре. Властта на човек над човека променя. Не този, върху когото се стоварва, а този, който я упражнява. Беше през 90- те, Петър Банев преподаваше Гьоте, Шилер и Джон Фаулз, но за да обясни нещо, случило се например през XIX век в Германия, понякога се налагаше да отскочи до разпадащата се от вътрешни борби Атина, прелиташе през векове, хора и идеи, за да изгради мрежа от смисъл, в която нещата се нареждаха магически и всичко идваше на мястото си. След лекции из- лизахме с премрежени очи и размътени съзнания, но светът бързо се разпиляваше отново и ни вкопчваше в безсмислието си. Любимият поет на Петър Банев беше Рембо, който спрял да бъде поет, преди да навърши двайсет, и умрял като едно- крак търговец на оръжие. Напускането на поезията беше спо- ред Банев неговият последен, най-решителен „поетически жест“. Спомням си сега един наивен спор с преподавателя ми по повод властта и се чудя на търпението му – Банев беше гениален, а аз – невежа. Тезата ми тогава май беше, че властта дава възможност максимално да се приближим до истинската си същност и да я упражним. (Защо ли сме говорили по тази тема? Защо ли ме е вълнувала тогава въобще?) 

Властта не те прави различен, тя не може да промени истинската ти същност, настоявах аз. Тя само може да те приближи до нея. Или да те превърне в нея. 

Истинската си същност, колега – хладно ме поправяше той, – няма как да знаете, ако не ви е било дадено да упражните власт над друго човешко същество. Това е екзистенциална ситуация, която неизменно ви променя. Властта променя. 

Властта не променя, твърдях аз. Променя те подчинението. 

Властта е вирус – каза тогава той с усмивка и го запомних. И този вирус променя. Властта е вирус. 

Петър Банев един ден не дойде на лекции, а по-късно разбрахме, че предната вечер не се прибрал у дома. Не се върна до края на седмицата, до края на сесията, просто не се върна никога. Беше напуснал света без всякаква следа. Остави жена и две момчета. 

Мистериозното му изчезване се свързваше с най-различни версии, една от друга по-невероятни. На една от срещите на курса двайсет години по-късно някакъв колега прошепна, че Банев бил свързан със службите преди падането на режима, а след това избягал в някаква държава в Африка и започнал търговия с оръжие, бил приближен до властта…